Неткредит – бързи кредити

Неткредит – Гражданско дело № 20253110111731 по описа на Районен съд – Варна

РЕШЕНИЕ № 1877 гр. Варна, 16.05.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: Насуф Исмал при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело № 20253110111731 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е образувано по предявени от А. Е. Х., ЕГН ********** срещу „*“, ООД, ЕИК * и „*“ ООД, ЕИК *, първоначално обективно кумулативно и субективно пасивно съединени облигационни установителни искове, както следва: – с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК за приемане за установено в отношенията между страните, че Договор № *, сключен на 09.06.2025 г. между ищеца и ответника „*“ ЕООД, е нищожен поради неточно посочен в него ГПР и превишаване на предвидения размер в закона; – с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че Договор за предоставяне на гаранция № * от 09.06.2025 г., сключен между ищеца и ответника „*“ ООД, е нищожен поради липса на основание за неговото сключване. Oбстоятелствата, от които произтичат претендираните от А. Е. Х. права и възражения в исковата молба: Ищецът излага, че на 09.06.2025 г. е сключил Договор № * с „*“ ЕООД за предоставяне на потребителски кредит по реда на ЗПФУР за сумата в размер от 1 533.88 евро (3 000 лева), със срок за погасяване от 24 месеца, като първия падеж на месечна вноска е на 10.07.2025 г., а последния на 10.06.2027 г. Сочи, че съгласно чл. 11, ал. 5 от договора, общата сума, която следва да бъде върната е в размер на 2 491.01 евро (4 872 лева), представляваща сбор от главницата в размер от 1 533.88 евро (3 000 лева) и договорената лихва в размер на 957.14 евро (1 872 лева). Излага, че лихвеният процент е бил в размер на 51.69 % по договора, а ГПР е бил в размер на 65.87 %, като счита, че максимално допустимият към сключване на договора е бил 60.35 %. Сочи, че съгласно чл. 4, ал. 4 от договора кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията на договора, както и в тарифата на кредитора. Съгласно чл. 7 от договора кредиторът може да обяви кредита за предсрочно изискуем и когато длъжникът със своите действия е намалил дадените от кредитора 1 обезпечения или не му е дал обещаните обезпечения. В чл. 1, ал. 2 от договора за предоставяне на гаранция е описано, че ищецът дължи на гаранта възнаграждение за издаване на гаранцията в общ размер от 901.92 евро (1 764 лева), разсрочено на 9 равни месечни вноски, като всяка е в размер от 100.21 евро (196 лева). Счита, че договорът за кредит е недействителен поради неточно посочено в него ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради липса на основание, имайки предвид неговия акцесорен характер и нищожността на главния договор – този за предоставяне на кредит. Излага, че в процесния договор за кредит не е посочено по какъв начин е формиран ГПР и че реално дължимата сума от ищцата е в размер на 3 392.93 евро (6 636 лева), а не договорените 2 491.01 евро (4 872 лева). Твърди, че към момента на сключване на договора ГПР е бил по-нисък от посочения в договора, което е довело до скрито оскъпяване на цялостния договор, като това противоречи на императивните норми на ЗПК. Това нарушение води до изначална недействителност на процесния договор, поради липса на посочена конкретна формула за определяне на ГПК, както и превишаването на нормативно допустимата граница. Сочи, че към ГПР не е включена сумата по договора за гаранция, като счита, че задължението в полза на гаранта е следвало да бъде включено в ГПР на договора за потребителски кредит. Подробно аргументира причините да счита, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. По отношение на договора за предоставяне на гаранция, ищецът поддържа, че доколкото кредиторът и гарантът са свързани лица, сумата за възнаграждение на гаранта следва да бъде посочена при формиране на ГПР на договора за кредит, като счита, че договорът за гаранция няма самостоятелен характер, доколкото потребителят е принуден да го сключи при подписване на договора за кредит. Твърди, че обвързването по договора за поръчителство е акцесорно, поради пряка зависимост с основното задължение. Сочи, че не е имала възможност за индивидуално договаряне по отношение на договора за гаранция, като подробно аргументира взаимната свързаност между двете ответни дружества. С оглед на горното моли договорът за паричен заем да бъде признат за недействителен поради неточно посочено в него ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция за нищожен поради липса на основание. Моли за присъждане на сторените разноски. Oбстоятелствата, от които произтичат възраженията и правата на ответника по исковата молба „*“, ООД: Ответникът признава, че между страните на 09.06.2025 г. е сключен договор за кредит № * с описаното от ищеца съдържание и параметри, както и предоставянето и усвояването от ищеца на заемната сума в размер на 1 533.88 евро (3 000 лева). Признава, че кредиторът е изчислил процесният ГПР съгласно Приложени № 2 към ЗПК, включвайки в ГПР единствено разход за възнаградителна лихва, като на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не е включил в ГПР разход за възнаграждение за поръчител. Ответникът оспорва твърденията на ищцата по отношение на недействителността на договора поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, твърденията, че договорът за кредит предвижда задължение за предоставяне на обезпечение, че чл. 4, ал. 3 от договора за кредит предвижда предоставяне на обезпечение от „*“ ООД, като счита, че видно от представения от ищеца договор, съдържанието на клаузата е различно от заявеното, както и че кредиторът не е изпълнил задълженията по чл. 16 ЗПК. Сочи, че наведените твърдения от ищцата за недействителност поради неспазена законоустановена методика не касаят процесния договор, доколкото разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК се отнася за променлив лихвен процент, а ГПР на процесния договор е фиксиран. По отношение на констатираното от ищцата „несъответствие“ между ГПР и ГЛП, ответникът пояснява, че зависи от различния начин за изчисляване на двата показателя. Сочи, че ГЛП се изчислява на годишна основа към сумата на усвоения кредит, докато съгласно формулата по ЗПК размерът на ГПР зависи от броя погасителни вноски. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на направените в настоящото производство разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. 2 Oбстоятелствата, от които произтичат възраженията и правата на ответника по исковата молба „*“ ООД: Ответникът признава сключването на договор за гаранция от 09.06.2025 г. при посочените в исковата молба условия. Оспорват се твърденията, че ищецът е бил длъжен да сключи договор за гаранция, за да му бъде отпуснат кредит, че сключването на договор за гаранция е предпоставка за отпускането на кредит, че възнаграждението за гаранта надвишава заетата сума и че на ищцата не е предоставен избор дали да сключи договора за гаранция. Излага, че описаното в договора за гаранция възнаграждение в размер на 901.92 евро (1 764 лева) обезпечава задължението по договора за кредит в размер на 2 491.01 евро (4 872 лева) за срок от 2 години. Въз основа на това счита, че не може да се приеме, че е налице нееквивалентност на престациите, като отрича и недействителността на облигационното правоотношение. Пояснява, че ищцата е имала право на отказ без да сочи причини в рамките на 14 дни след подписване на договора, както и право едностранно да прекрати правоотношението на всеки етап от неговото развитие. Оспорва неравноправността на договора за гаранция, доколкото същият не е задължителен за предоставяне на договор за кредит. Поради това твърди, че разходът на потребителя не попада в обхвата на „общ разход по кредита“ по смисъла на ЗПК. Сочи, че договорът за гаранция, сключен между страните е самостоятелно правоотношение, по което двете страни са поели конкретни задължения, по отношение на които не намират приложение нормите на ЗПК и евентуалните пороци на кредитното правоотношение не рефлектират върху действителността на договора за гаранция. Моли исковете на ищеца да бъдат отхвърлени и претендира за присъждане на сторените от дружеството разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. В хода на откритото съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С молба от 20.04.2026 г. поддържа исковата молба. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски. Ответниците, редовно призовани за о.с.з., не се представляват. С молба от 17.04.2026 г. ответникът „*“ ООД поддържа депозирания писмен отговор. Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очЕ.и с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения: За уважаване на така предявените искови претенции, в тежест на ищеца е да докаже наличието на посочените от него договорни отношения с ответниците, както и основанията за нищожност на договорите, а именно че в договора за потребителски кредит ГПР е неточно посочен, а договорът за предоставяне на гаранция е сключен без основание . В тежест на ответниците е да проведат насрещно доказване по тези факти и да установят своите дилаторни и перемпторни възражения, включително че сключените с ищеца договори са действителни. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между А. Е. Х. и ответника „*“ ЕООД на 09.06.2025 г. е сключен Договор № * за предоставяне на потребителски кредит по реда на ЗПФУР; че „*“ ЕООД е изчислил процесният ГПР съгласно Приложение № 2 към ЗПК, включвайки в ГПР единствено разход за възнаградителна лихва, като на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не е включил в ГПР разход за възнаграждение за поръчител; че между А. Е. Х. и ответника „*“ ООД на 09.06.2025 г. е сключен договор за предоставяне на гаранция във връзка с процесния договор за потребителски кредит. Съгласно ТР № 1/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Предвид съдържанието си процесният договор за кредит от 21.03.2025 г. по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 3 24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП/. Относно недействителността на Договор за потребителски кредит от 09.06.2025 г., сключен с „*“ ЕООД: Съдът констатира, че заетата сума е в размер на 3 000,00 лева. Договорено е сумата да се върне на части чрез 24 на брой месечни вноски. Размерът на всяка една погасителна вноска е 203,00 лева. Падежът на първата вноска е 10.07.2025 г., а на последната – 10.06.2027 г. Фиксираният ГЛП е 51.69%. Уговореният ГПР 65.87%. Във връзка с договора за заем на същата дата е сключен договор за предоставяне на гаранция с ответника „*“ ООД, с който дружеството се е съгласило да издаде гаранция за плащане в полза на кредитодателя „*“ ООД, с наредител кредитополучателя-ищец, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на последния, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 3 000,00 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорар. Договорено е още в договора за предоставяне на банкова гаранция, че кредитополучателят дължи в полза на гаранта възнаграждение в размер на 1 764,00 лева, платимо разсрочено на 9 равни месечни вноски в размер на по 196,00 лева, чийто падеж съвпада с падежа на вноските за погасяване на заетата сума. Падежът на първата вноска е 10.07.2025 г., а на последната вноска е 10.03.2026 г. Така общият размер на погасителната вноска възлиза на 399,00 лева и включва главница, лихва, възнаграждение за предоставяне на гаранция, а общата сума за връщане възлиза на 6 636,00 лева, от която 3 000,00 лева – заета сума; 1 872,00 лева – възнаградителна лихва и 1 764,00 лева – възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид уговореното възнаграждение за гаранция, се констатира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за услуга в полза на заемодателя и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в ГПР. Становището на ответниците, че дължимостта на сумата не е част от договора за заем и не е била известна към момента на сключването на договора не може да бъде споделено. Договорите са сключени на една и съща дата. Освен това заемодателят „*“ ООД и гарантът „*“ ООД имат качеството на свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че съдружниците на „*“ ООД е „*“ ООД са едни и същи лица – Б. Ц. Н. и И. А. А.. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключването на договора за заем. Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя това допълнително плащане се отнася до разходи, който следва да бъде включен в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размерът на възнаграждението и срока на заема. Ето защо посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 65.87% не отговаря на действителния такъв. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Относно недействителността на Договор за предоставяне на гаранция от 09.06.2025 г., сключен с „*“ ООД: Този договор е акцесорен, като единствено основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него задължение за предоставяне на гаранция. Предвид недействителността на договора за заем, липсва и основание за сключването на договор за предоставяне на гаранция. Възраженията на ответника във връзка с относителна му самостоятелност не могат да бъдат споделени. От постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от осигуряването на обезпечение чрез гаранция. Ето защо, предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени. Относно съдебно-деловодните разноски: На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата в размер на 347,68 евро, представляваща адвокатски хонорар и 135,72 евро – държавна такса. Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ,
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в отношенията между А. Е. Х., ЕГН ********** и „*“, ООД, ЕИК *, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № * от 09.06.2025 г. е нищожен поради противоречието му със закона. ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 2, предл. 4-то от ЗЗД, в отношенията между А. Е. Х., ЕГН ********** и „*“ ООД, ЕИК *, че сключеният между тях Договор за предоставяне на гаранция № * от 09.06.2025 г. е нищожен поради липса на основание. ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „*“, ООД, ЕИК * и „*“ ООД, ЕИК * да заплатят в полза на А. Е. Х., ЕГН **********, сумата в размер от 483,40 евро, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС-Варна в двуседмичен срок от съобщението. Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.

Неткредит – гражданско дело № 20251810100689 по описа на Районен Съд – Ботевград, II-ри граждански състав

РЕШЕНИЕ № 362 гр. Б., 18.11.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – Б., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: И. Цв. Т.а А. при участието на секретаря Т. В. Б. като разгледа докладваното от И. Цв. Т.а А. Гражданско дело № 20251810100689 по описа за 2025 година Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.26, ал.1,пр.1 от ЗЗД и във вр. с чл.22 от ЗПК и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК. Р. Б. В. от Б., ул.С. С.№*, с ЕГН:**********, чрез пълномощник адв. Б. Г. Й. от САК моли да бъде прогласен по отношение на „Н.“ООД с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: гр.С., р-н И., ул.Л.С. /Л. Т./№*, ет.* за нищожен сключения между тях Договор за потребителски кредит № * от 19.04.2024г., тъй като същият противоречи със закона-чл.26, ал.1,пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК, чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК/Закон за потребителския кредит/, както да заплати и направените разноски по делото, за които представя списък за разноските по чл.80 от ГПК, отпазен в молба с вх.№ 9322 от 30.09.2025г./л.51/. В с.з ищецът Р. Б. В. от Б., чрез пълномощник адв. Б. Г. Й. от САК е депозирал писмена молба с вх.№ 9322 от 30.09.2025г., в която заявява, че моли да бъде уважен иска, както и да се присъдят направените по делото разноски. Ответникът-„Н.“ООД с ЕИК: *, чрез пълномощник мл. юрк. Д. Д. е направила възражения по иска и е представила писмен отговор с с вх.№ 6036 от 02.07.2025г., изпратен чрез ел. поща на съда, в предвидения в закона срок. В писмения отговор ответникът признава следните факти: сключването между страните на 19.04.2024г. на договор за кредит № * с описаното от ищеца съдържание и параметри; предоставянето и усвояването от ищеца на заемната сума в размер на 2 500.00лева; при изчисляване на ГПР по процесния договор за заем кредиторът не е включил разход за неустойка; кредиторът е изчислил процесният ГПР съгласно Приложение № 2 към ЗПК, включвайки в ГПР единствено разход за възнаградителпа лихва; добавянето на разход за неустойка към приложимия ГПР по договора за кредит неминуемо би надвишило законоустановения праг по чл. 19 от ЗПК. 1 Ответникът оспорва твърденията на ищеца, отразени в исковата молбаза това, че: договорът за кредит е недействителен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК; изискванията за обезпечение, предвидени в договора за кредит и приложимите общи условия са неизпълними; в договора за кредит трябвало да бъде посочена методиката, по която се изчислява ГПР; кредиторът не е изпълнил задълженията по чл. 16 от ЗПК; на кредитополучателя е начислена неустойка в размер на 2004лева. В писмения отговор ответникът оспорва иска заявява, че сключеният между страните договор за кредит е действителен. На основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил неустойката в размера на ГПР, тъй като същата представлява разход за неизпълнение на договорно задължение. Според ответника липсва правна и житейска логика да е налице ГПР да се изчислява при допускането, че страните ще изпълняват задълженията си и в същото време кредиторът да включва в неговия размер разход за неизпълнение на задължение. Освен това ответникът твърди, че като кредитор е изпълнил задълженията се по чл.16 от ЗПК и преди сключването на договора за кредит, финансовата институция е оценила кредитоспособността на потребителя въз основа на информация, получена от потребителя (данни за трудовата му заетост – вид заетост, позиция, трудов стаж, нетен месечен доход, работодател, извършена е и справка в Централния кредитен регистър. Ответникът заявява, че така формулираната неустоечна клауза и изискванията на кредитора относно формите на обезпечаване на кредита са одобрени от КЗП по реда на чл. 148, ал. 3 ЗЗП с писмо изх. № У-03-4121/10.05.2016 г., с което КЗП е уведомила финансовата институция, че с Решение на КЗП по Протокол № 03/12.02.2016г. е прието, че в общите условия за потребителски кредити на „Н.“ ООД „не се съдържат неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП“. Също така заявява, че няма данни да е начислило неустойка по процесния договор за кредит. Моли да се отхвърли иска и се присъдят разноски по делото в размер на 200лв. юрисконсултско възнаграждение. В с.з. ответникът „Н.“ООД с ЕИК: *, чрез пълномощник мл. юрк. Д. Д. е депозирала писмени молби с вх.№№ 8591 от 15.09.2025г. и с вх.№ 9449 от 03.10.2025г., подадени чрез ЕПЕП, с които моли да се отхвърли иска и се присъдят разноски на ответника за юрисконсултско възнаграждение в размер на 360лв., за което представя списък за разноските по чл.80 от ГПК, отразен в молба с вх.№ 9449 от 03.10.2025г./л.53/. От събраните по делото доказателства, обсъдени във връзка със становищата на страните, съдът приема за установено следното: ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА: Страните не спорят за това, че на 19.04.2024г. са сключили Договор за потребителски кредит № *. Горното се установява и от приложеното заверено копие от договор за кредит. Видно от приложения договор за кредит, се установява, че на 19.04.2024г. между „Н.“ООД в качеството на кредитор и ищеца Р. Б. В. в качеството на кредитополучател е сключен Договор з а потребителски кредит № *, по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на клиента паричен заем в размер на 2500лв., а кредитополучателятт се е задължил да върне заетата сума в срок до 20.04.2025г. на 12 броя отделни месечни погасителни вноски посочени в Погасителния план, който е неразделна част от договора, при лихвен процент в размер на 40.65 % и ГПР в размер на 49.15%. 2 В чл. 4, ал.3 от договора страните са уговорили, че до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банкова гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 3084лв. със срок на валидност до 21.04.2025г. Съгласно чл.6, ал.1 от описания по-горе договор за кредит страните са постигнали съгласие затова, че в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4, ал.3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 2004лв. видно от чл.6, ал.2 от договора-неустойката се начислява на месец, считано от изтичане на срока по чл.4, ал.3 от договора. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза/ССчЕ/ с вх.№ 9206 от 29.09.2025г., изготвена от в.л. В. Л. Т., както и обясненията, дадени в открито съдебно заседание от вещото лице Л., се установява, че по процесния договор за кредит, при който в заем е предоставена сумата от 2500лв., следва да се върне главница от 2500лв., лихва в размер на 584лв. и неустойка в размер на 2004лв. или общо 5088лв. Годишният процент на разходите/ГПР/ по процесния договор за кредит, включвайки и неустойката от 2004лв. е в размер на 103.52%. Основният лихвен процент на БНБ към датата на сключване на договора/19.04.2024г./ е 3.79%. С оглед на горното ГПР от 103.52% надвишава петкратния размер от 68.95%, изчислен съгласно основния лихвен процент на БНБ от 3.79% + 10 пункта за просрочие или /13.79 х 5 / към датата на сключване на договора на 19.04.2024г. В писмения отговор ответникът признава, че сумата за неустойка не е включена в посочения размер на ГПР в договора за кредит, предмет на иска. ОТ ПРАВНА СТРАНА: Съдът намира, че така предявеният установителен иск за нищожност на договора за предоставяне на кредит поради противоречие със закона – чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД във връзка с чл.22 от ЗПК и във вр. с чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, чл.19, ал.4 от ЗПК е допустим, тъй като са налице положителните и липсват отрицателни процесуални предпоставки. Разгледан по същество искът з а признаване за установено по отношение на ответника, че сключеният между тях Договор з а предоставяне на потребителски кредит № 1384420 от 17.09.2024г. е нищожен поради противоречие със закона-чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД /Закон за задълженията и договорите/ във вр. с чл.22 от ЗПК, чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК е основателен и следва да бъде уважен като доказан, по следните правни съображения: Сключеният между страните Договор за потребителски кредит № * от 19.04.2024г. има правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал. 1 от ЗПК /Закон за потребителския кредит/, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД /Закон за задълженията и договорите/. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се произнесе по съответствието на клаузите на договора с изискванията за неговата действителност в рамките на наведените от ищеца основания. Съгласно чл.22 от ЗПК-когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1,т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Съдът намира, че от така събраните пред настоящата съдебна инстанция 3 доказателства – писмени и приетата ССчЕ, която съдът кредитира като компетентна и обоснована, се установи, че релевираното от ищеца и посочено в исковата молба основание за недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на общо дължимата сума е основателно. Горното изискване е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на заема/кредита/, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.15%, а лихвен процент е 40.65%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което дължи и в това именно е недействителността като неспазено изискване на посоченото законово основание. Съдът намира, че предвидена в процесния договор клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение е нищожна. Съгласно ТР No 1 от 15.06.2010 г. по т. д. No 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради противоречие с добрите нрави е клауза за неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави към момента на сключване на договора и въз основа на конкретните условия за всеки конкретен случай, като естеството и размерът на обезпеченото с неустойката задължение, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи- поръчителство, залог, ипотека и др., вида на уговорената неустойка и вида на неизпълнение на задължението – дали е съществено или за незначителна негова част, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, и др. В случая страните са предвидили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора до края на следващия ден от сключването на договора, като при неизпълнение са уговорили неустойка, който размер в случая от 2004лв. е около размера на цялата заета сума от 2500 лв. Така предвидената неустойка цели да обезпечи изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Самото задължение за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение, което е за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора. С оглед на последното, то санкционната функция на клаузата се явява вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на кредитополучателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна – доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката в случая води всъщност до скрито оскъпяване на кредита със сума 4 близка по размер със заетата сума. Начинът, по който е предвидено изплащането й- на разсрочени погасителни вноски заедно с основните вноски по договора, и посочени с предвиден в самия договор погасителен план, също сочат на извод, че неустойката излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят й определя, както и че по своето естество и предназначение същата представлява допълнителна възнаградителната лихва, с която се увеличава печалбата на кредитора от договора. При това съдът приема, че доколкото основната цел на уговорката за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение е именно получаването на допълнителна печалба от кредитора за сметка на кредитополучателя, то така предвидената клауза е нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съгласно която нищожна е всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, като в случая със същата се цели заобикаляне на изискванията на чл. 19 от ЗПК. В тази връзка съдът съобрази, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 от ЗПК. Систематичното тълкуване на посочените разпоредби налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със събирането, респ. управлението на кредита. Възстановяването на разходите по събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР, именно защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора) разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса, т. нар. “разходи“ при изискуем кредит, за същата дейност несъмнено придава на клаузата неустоечен характер. Същият извод се налага и от константната съдебна практика на съдилищата по тези клаузи, формирана както в исковото, така и в заповедното производство. При съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите, съдът приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и спазване на основния принцип в гражданския процес. В тази връзка следва да се съобрази Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/17 на СЕС. Съдът намира, че описаната по-горе неустойка не е включена при формирането на ГПР, тъй като, независимо от нейната незадължителност, чрез нея се прикрива част от действителните разходи по заема, поради което тя попада в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (арг. от решението на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22). По тези съображения съдът намира, че невключването на неустойката в ГПР по 5 договора за кредит води до посочване на некоректен негов размер. Съгласно разпоредбата на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, това е основание не за частична недействителност на договора, а за пълна. Последиците от нея са регламентирани с разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът приема, че в представения договор за кредит е посочен процент на ГПР 49.15 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК /годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин/. Този размер не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК/ Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България/. Този размер обаче както твърди ищеца, не отразява действителния такъв, тъй като не включва посочения размер на възнаграждение за неустойка от общо 2004лв. и съгласно приетата ССчЕ се установи, че ГПР с включена неустойка е в размер на 103.52%. Съобразно правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 68.95% от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените са нищожни – чл.19, ал.5 от ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в &1,т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по – специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно т. 2 „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, което включва и таксата за разглеждане. Според практиката на СЕС – Решение по дело С-686/19, в понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния процент на разходите, дори при законово установената граница. При това положение се налага извод, че договорът за предоставяне на кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето. Процесният договор е недействителен на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. В тази хипотеза съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита. С оглед изложеното съдът намира, че искът за признаване за установено по отношение на ответника, че сключеният между тях Договор з а потребителски кредит № * от 19.04.2024г. е нищожен поради противоречие със закона-чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД /Закон за задълженията и договорите/ във вр. с чл.22 от ЗПК, чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК е основателен и следва да се уважи. Всички направени от ответника възражения свързани с действителността на процесния договор за кредит, изложени в писмения отговор, са неоснователни. ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ: С оглед изхода на делото и приложените писмени доказателства -договор за правна защита и съдействие съдът приема, че съгласно чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца сумата от общо 1023.52лв./хиляда двадесет и три лева и 52 стотинки/ за направени разноски по делото, включващи платена държавна такса, депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение. Водим от горното съдът

РЕШИ:

По иска, предявен от Р. Б. В. от Б., ул.С. С.№*, с ЕГН:**********, чрез пълномощник адв. Б. Г. Й. от САК срещу „Н.“ООД с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: гр.С., рн И., ул.Л.С. /Л. Т./№*, ет.* ОБЯВЯВА за нищожен сключения Договор з а потребителски кредит № * от 19.04.2024г. между „Н.“ООД като кредитор и Р. Б. В. като кредитополучател поради противоречие със закона-чл.26, ал.1,пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК, чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК/Закон за потребителския кредит. ОСЪЖДА „Н.“ООД с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: гр.С., р-н И., ул.Л.С. /Л. Т./№*, ет.* да заплати на Р. Б. В. от Б., ул.С. С.№*, с ЕГН:********** сумата от 1023.52лв./хиляда двадесет и три лева и 52 стотинки/ за направени разноски по делото. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд-С. в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Неткредит – гражданско дело № 20251110119468 по описа на Софийски Районен Съд, 154 с-в

РЕШЕНИЕ № 1021 гр. София, 18.01.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ,

в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско дело № 20251110119468 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от М. С. И., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 22 и 23 ЗПК и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу /фирма/ за връщане на сума в размер на 2 592 лева, недължимо платена въз основа на нищожни клаузи от договор за потребителски кредит № 202402051138240102 от 05.02.2024 г. и с /фирма/ договор за предоставяне на гаранция № 1449335089 от 05.02.2024 г. за връщане на сума в размер на 1 596 лева – общо в размер на 4 188 лева. В исковата молба се твърди, че между ищеца и първия ответник е сключен договор за потребителски кредит, а с втория ответник – договор за предоставяне на гаранция, които не са били предназначени за извършване на търговска сделка или професионална дейност по отношение, на които ищцата имала качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, а ответниците се явявали търговци по смисъла на §13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Навежда твърдения за недействителност на процесния договор за предоставяне на потребителски кредит № 202402051138240102 от 05.02.2024 г. в нарушение на разпоредбите на ЗПК. Сочи, че не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК съобразно която договорът трябвало да съдържа годишен процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочва, че общата 1 дължима от потребителя сума била само в размер на 2 592 лева, а в действителност тя била в размер на 4 188 лева. Навежда твърдения, че посоченият ГПР в размер на 49,31 % не е изчислен по предвидената в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула. Последната не била инкорпорирана в договора, нито е налице препращане към правната норма, която я предвижда. Твърди, че договорът страдал от липса на реквизит от задължителното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисление на ГПР. Неспазването на това изискване е сред изброените в чл. 22 ЗПК пороци, водещи до недействителност на договора и по тази причина съгласно чл. 23 от ЗПК дължима била само чистата стойност на кредита. Навежда твърдения за нищожност на клаузата по договора, сключена в противоречие с добрите нрави и неспазване на нормите на ЗПК и ЗЗП. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на целия договор за потребителски кредит № 202402051138240102 от 05.02.2024 г. между /фирма/, както и съдът да признае за установено, че договорът за предоставяне на гаранция (поръчителство) №1449335089/ 05.02.2024 г. между „**********” и ищцата е недействителен с оглед недействителността на основния договор за кредит, нищожността на договора за потребителски кредит, както и да признае договора за предоставяне на гаранция №1449335089 от 05.02.2024 г. за недействителен поради недействителност на основния договор за кредит. Ответникът /фирма/ на основание чл. 175 ГПК признава, че е налице сключен между страните на 05.02.2024г. договор за кредит с описаното от ищеца съдържание и параметри. Признава и, че е предоставил и ищецът е усвоил заемната сума в размер на 2 100, 00 лв, както и че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР разход за възнаграждение за поръчител. Заявява, че не е включил разход за възнаграждение за гарант при изчисляване на ГПР по договора, тъй като обезпечаването на заема не е задължително условие за неговото сключване, което потвърждава, че към момента на сключване на договора за кредит, не е било предоставено обезпечение на същия. Оспорва обстоятелството, че кредитополучателят е сключил договор с „**********” ООД, доколкото дружеството не е получавало обезпечение по процесния договор за кредит, следователно на ищеца не са начислявани разходи за кредит, свързани със заплащането на такса за поръчител. Моли съда да отхвърли исковата претенция на ищеца и да присъди юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Вторият ответник „**********” ООД също е подал писмен отговор, в който заявява, че предявеният иск е допустим, но неоснователен, тъй като между него и ищеца не е сключен договор за гаранция № 1449335089 от 05.02.2024 г. Заявява, че гаранция не е издадена, респ. не е заплатено възнаграждение за издаване на гаранция. Твърди още, че не е налице облигационно отношение между ищцата и дружеството, поради което предявеният иск е неоснователен. Поддържа, че представеният договор за 2 гаранция не е подписан от страните и не е сключен от разстояние. Моли съда да постанови решение, с което да присъди сторените в производството разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Съдът намира предявените искове за допустими поради наличието на правен интерес от ищеца, с оглед твърденията му за нищожност на клаузи в потребителски договор и за извършени от него недължими плащания на основание тези клаузи. С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест при предявени искове с правно основание чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК ЗЗД в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да докаже обстоятелствата, обуславящи нищожност на процесния договор, евентуално на клаузите по чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договора. В доказателствена тежест на ответника е да докаже действителността на сключения договор, както и факта, че предвидената неустойка е законосъобразна и индивидуално договорена по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по силата на процесния договор за паричен кредит № 202402051138240102 от 05.02.2024 г. г., между страните е възникнало облигационно правоотношение. От представения по делото договор за потребителски кредит № 202402051138240102 от 05.02.2024 г. се установява, че е възникнало облигационно правоотношение между страните; че е предоставил и ищецът е усвоил заемната сума в размер на 2 100, 00 лв., както и че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил ГПР разход за възнаграждение за поръчител. На ищеца е отпуснат кредит в размер на 2 100 л в., платим на 12 едномесечни вноски по 216, 00 лв., с падеж на последната вноска 06.02.2025 г., при фиксиран месечен лихвен процент в размер на 3,40% и ГПР 49, 31%. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора кредитополучателят се задължава в срок до края на следващия ден, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора гаранция по кредита. Уговорено е в чл. 6, ал. 1 от договора, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в установения срок, той дължи на кредитора неустойка в размер на 1680, 00 лв. Неустойката се начислява всеки месец, считано от неизпълнение на срока по чл. 4, ал. 3. Не се спори между страните, че дружеството е предоставило на ответника и той е усвоил сумата от 2 100 лв. в рамките на уговорения кредит. По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна 3 експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. От заключението се установява, че заплатените суми от М. С. И. за погасяване на задълженията по Договор за паричен заем № 202402051138240102/05.02.2024 г. са в размер на 2 104,00 лева. С тази сума са погасени следните задължения съгласно погасителния план: 1 633, 04 лв. за главница, 470, 96 лв. за договорна лихва. Според вещото лице след извършена проверка в счетоводството на ответника и предоставените документи се установява, че единственият разход, който кредиторът е включил при изчисляването на договерния ГПР от 49,31 %, освен лихвения процент в размер на 40,76%, е договорната възнаградителна лихва. Съгласно изчисленията на вещото лице усвоената сума е в размер на 2 100, 00 лв., сумата за възнаградителна лихва е 492, 00 лв., а срокът на кредита е указан като 12 месечни вноски. Установява, е ГПР е в размер на 49, 31 %. Вещото лице установява, че при изчисляването на ГПР следва да се вземат предвид всички разходи по кредита, които са в размер на 4 188, 00 лв.: главница – 2 100, 00 лв., сума за възнаградителна лихва – 492, 00 лв., гаранция – 1 596, 00 лв., и срок на кредита – 12 месечни вноски. В този случай изчисленият ГПР е в размер на 315,38 % при допустими съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК 50% ГПР за периода. Съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем №202402051138240102, сключен на 05.02.2024 г. е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Законa за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 1680, 00 лева за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа 4 заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 6 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката възлиза на повече от 2/3 от стойността на отпуснатия заем. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение всъщност не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Освен това съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му причиняват значителни затруднения на длъжника при изпълнението му. Създава се впечатление, че обезпечението е нежелано от кредитора, а неустойката има за цел единствено да служи като скрито оскъпяване на кредита и да доведе до неоснователно обогатяване. В този смисъл съдът отбелязва, че кредиторът изначално е предвидил невъзможността за изпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение в чл. 6, ал. 1 от договора, поради което е уговорен начин за изплащане на дължимата неустойка. Така посочената неустойка следва да се включи към ГПР по кредита съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР ЗПК за общ разход, съгласно която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение представлява по своята същност разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, който е известен на кредитора още към момента на сключване на договора. 5 От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че посоченият в договора ГПР от 49,31% е неправилно изчислен, тъй като в него не е включена неустойката за непредоставяне на обезпечение Действително приложеният по правоотношението ГПР, включващ тези разходи, е 315,38 %, която стойност надвишава допустимия за периода ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно 50,00%. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Недействителност е налице не само при пълна липса на посочване на ГПР и/или обща сума, дължима по кредита, но и при посочване на некоректно изчислена и подвеждаща стойност на ГПР. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит, който значително надвишава допустимия по закон, кредиторът – ответник по иска, е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от договора. Предвид изложените съображения и установеното в производството противоречие на кредитното съглашение с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и направения извод за недействителност следва да се прогласи нищожността на договор за потребителски кредит № №202402051138240102, сключен на 05.02.2024 г., сключен между ищеца и /фирма/. Следва да се прогласи недействителност и на Договор за предоставяне гаранция № 1449335089 от 05.02.2024 г., сключен между ищцата и „**********” ООД. Съгласно чл. 138 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря за изпълнение на задължение от страна на друго лице, наречено длъжник. Ако длъжникът не изпълни своето задължение към кредитора, поръчителят трябва да поеме отговорност и да поеме задължението. Поръчителството е акцесорен договор и при липса на валиден главен дълг, се обуславя недействителност и на акцесорното задължение. 6 Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на добрите нрави, доколкото сумата, която се претендира по него е определена под условие за всеки ден, за който е в сила гаранцията, не е включена в ГПР, посочен в договора за кредит като при включване на възнаграждение от договора за предоставяне на гаранция, действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното вчл. 19, ал. 4 от ЗПК ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на заема и реално по този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за заем. Заслужава внимание и обстоятелството, че дължимите по договора за предоставяне на гаранция плащания ще бъдат събирани от кредитодателя /фирма/ за сметка на гаранта „**********“ ООД, както и че плащането на дължими по този договор суми на /фирма/, ще се считат за валидно плащане към „**********“ ООД. Съгласно Решение 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че е допустима преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. Съдът на ЕС приема, че чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът трябва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски за сумата от 167,52 лв. – платена държавна такса, 600 лв. – депозит за ССчЕ, 640 лв. – адвокатско възнаграждение. Общата сума на разноските се равнява на 1407, 52 лв. Настоящият състав не е обвързан от минималните размера на НМРАВ. Определеното възнаграждение е справедливо и съобразено с фактическата и правна сложност на делото Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от М. С. И., с ЕГН **********, с адрес: /адрес/, срещу /фирма/, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от И. Н. Х. – С. и /фирма/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от К. В. В., със съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1-во и пр. 3-то от ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП, на договор за потребителски кредит №202402051138240102, сключен на 05.02.2024 г. между М. С. И. и /фирма/, и договор за предоставяне на гаранция №1449335089, сключен на 05.02.2024 г. между М. С. И. и /фирма/, поради противоречието им със закона и добрите нрави. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, предл. 1 ГПК при условията на разделност /фирма/, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от И.Н.Х. – С. и /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от К.В.В., да заплатят в равен размер сумата от 1407, 52 лв., а именно – 703, 76 лв. всеки. Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Неткредит  – гражданско дело № 20243320100680 по описа на Районен Съд – Кубрат, I-ви състав

РЕШЕНИЕ № 107 гр. Кубрат, 20.06.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КУБРАТ, I – ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Албена Д. Великова при участието на секретаря Вера Люб. Димова като разгледа докладваното от Албена Д. Великова Гражданско дело № 20243320100680 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното: Производство по предявени искове с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 и чл. 26, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 от ЗЗД вр. Чл. 10, ал. 1 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 2 и чл.22 ЗПК. Образувано е по предявени от Е. Е. Х., ЕГН ********** с адрес в *** чрез адв. Б. Й. от САК искове против „Неткредит“ ООД с ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от И. Н. Х. обективно кумулативно и субективно съединени искове – главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 2 и чл.22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор з а потребителски кредит № 202403160318590005 от 16.03.2024 г., сключен между Е. Е. Х. и „Неткредит“ ООД поради противоречие със закона и евентуални искове – с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД поради нарушение и заобикаляне на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, както и накърняване на добрите нрави за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 202403160318590005 от 16.03.2024 г. 1 С исковата молба се поддържа, че на 16.03.2024 г. ищецът сключил с ответното дружество „Неткредит“ ООД Договор за потребителски кредит от разстояние № 202403160318590005, по силата на който му бил предоставен потребителски кредит в размер на 2000 лева. Посочената сума следвало да бъде върната при ГПР 4 8.84% и лихвен процент 40.44%, а размерът на общата сума, която следвало да върне била в размер на 2700 лв. Дължимата по договора сума следвало да бъде върната за срок от 1 8 месеца. Твърди, че съгласно клаузите на чл. 4, ал. 3 от договора се задължил кредитът да бъде обезпечен с банкова гаранция, като в чл. 6 било уговорено, че в случай на неизпълнение на задължението си да предостави гаранция, дължал неустойка, която следвало да заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Излага, че му била начислена неустойка в общ размер на 2556.00 лева, тъй като не бил представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, която неустойка следва да се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска по кредита и общата сума. Счита, че неустоечната клауза, предвиждаща заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение в Договор за потребителски кредит от разстояние № 202403160318590005/16.03.2024 г., сключен с „Неткредит“ ООД, се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Моли да бъде прогласена недействителността й. Съща така счита, че част от клаузите на договора, касаещи дължимата неустойка противоречат на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП, тъй като е налице кумулиране на неустойката за забава с мораторна лихва, което е недопустимо. Моли да бъде прогласена недействителността на клаузата, касаеща дължимата неустойка (чл. 6 от договора) като счита, че същата е нищожна поради противоречие със закона, добрите нрави и заобикаляне на закона. В този смисъл счита, че доколкото същите не могат да бъдат заместени от повелителните разпоредби на закона и доколкото без тях ответната страна не би сключила договора, то целия договор се явява недействителен. В исковата молба излага подробни съображения и мотиви относно твърденията си. Моли съдът да се произнесе с решение, по силата на което да признае за 2 установено в отношенията между страните – Е. Е. Х. и „Неткредит“ ООД, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № 202403160318590005/16.03.2024 г. е нищожен. При условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме валидността на договора, да обяви нищожността на неустоечната клауза, предвидена чл. 6 в Договор за потребителски кредит № 202403160318590005/16.03.2024 г., предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Моли да му бъдат присъдени и всички сторени по делото разноски, включително за адвокатско възнаграждение. Ответникът „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от законния представител И. Н. Х. в качеството на управител чрез пълномощник юрк. Д. Д. с депозиран в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба ангажира становище за допустимост и неоснователност на иска, поради което претендира отхвърлянето му и присъждането на сторените по делото разноски. В отговора ответникът заявява, че признава следните факти: сключването между страните на 16.03.2024 г. на договор за кредит № 202403160318590005 с описаното от ищеца съдържание и параметри; приложението на описаните в исковата молба общи условия; предоставянето и усвояването от ищеца на заемната сума в размер на 2000 лева; в договорения ГПР е включен единствено разход за възнаградителна лихва; прибавянето на други разходи към процесния ГПР логично и закономерно би довело до неговото увеличаване, съответно превишаване на законоустановения максимален размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК , имайки се предвид, че при единствен включен разход за възнаградителна лихва ГПР е 48.84%. Доколкото посочените факти не са спорни между страните, ответникът моли същите да бъдат отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада на съда по делото. Същевременно оспорва твърденията на ищеца, че договорът за кредит е недействителен. Ответникът твърди, че не е включил разход за неустойка при изчисляването на ГПР по договора предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, с която е транспонирана нормата на чл. 19, пар. 2 от Директива 2008/48/ЕО. 3 Сочи също, че доколкото процесния договор е сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т. 5 от ДР към ЗПК, не е налице изискване за посочване на методика. Оспорва твърдението, че кредиторът не е изпълнил задълженията си по чл. 16 от ЗПК и заявява, че оценка на кредитоспособността на кредитополучателя е извършена въз основа на информация получена от потребителя. Възразява срещу твърдението, че неустоечната клауза на чл. 6 от договора е нищожна като се позовава на решение на КЗП по Протокол № 03/12.02.2016 г. В срока по чл. 211 ГПК „Неткредит“ ООД чрез процесуалния си представител предявява насрещен иск против Е. Е. Х., с който като заявява, че между страните е сключен Договор за кредит № 202403160318590005, по силата на който дружеството е предоставило на Х. сумата 2000 лева, а той се задължил да я върне ведно с договорена възнаградителна лихва чрез 18 броя месечни вноски в размер на 150 лв., в периода от 17.04.2024 г. до 17.09.2025 г., както и че кредитополучателят не е извършвал никакви плащания по договора, претендира Х. да бъде осъден да плати на „Неткредит“ ООД сумата 2000 лева, частичен иск от общо 2498.03 лева, от които: -851.97 лева – падежирала главница, дължима за периода от 17.04.2024 г. до 17.12.2024 г., ведно с обезщетение по чл. 86 ЗЗД, начислено върху тази сума за периода от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането; -1 148.03 лева – предсрочно изискуема главница, дължима за периода от 17.01.2025 г. до 17.09.2025 г. , ведно с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД върху тази сума, за периода от депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане. Моли за отхвърляне на исковите претенции на Е. Е. Х. и за уважаване изцяло на предявения насрещен иск. Претендира и присъждане на сторените разноски, включително и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв. Насрещният ответник Е. Е. Х., редовно уведомен за постъпилия насрещен иск чрез пълномощника му адв. Б.Й., в указания срок депозира писмен отговор, с който заявява, че предявените от „Неткредит“ ООД искове са неоснователни и недоказани, поради което моли за отхвърлянето им изцяло. 4 СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна: Между страните не е спорно, че на 16.03.2024 г. са сключили представения по делото Договор за потребителски кредит № 202403160318590005, в изпълнение на който кредиторът – ответника „Неткредит“ ООД се е задължил да предостави на кредитополучателя – ищецът Е. Е. Х. потребителски кредит в размер на 2000 лева. Кредитополучателят се е задължил да върне предоставената му сума ведно с договорена възнаградителна лихва на 18 броя месечни анюитетни вноски в размер на 150 лв. всяка в периода от 17.04.2024 г. до 17.09.2025 г., както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита, съгласно постигнатата договореност. Уговорен е годишен лихвен процент в размер на 40.44%, годишният процент на разходите – 48.84%, при което общата сума за връщане възлиза на 2700 лева. Според чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на следващия ден от сключването му, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранции по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 2 700 лева със срок на валидност до 18.09.2025 г. В чл. 6, ал. 1 от договора е посочено, че в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 2556 лева, която се начислява всеки месец и се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план. Ответното дружество „Неткредит“ ООД твърди, че ищецът не е направил нито едно плащане за погасяване на задължението си по цитирания договор. Ищецът, въпреки указаната му доказателствена тежест, не е представил доказателства, че е платил изцяло или частично задължението си произтичащо от процесния договор. Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на събраните по делото доказателства, ценени както по отделно, така и 5 в тяхната съвкупност. Представените по делото писмени доказателства, съдът възприе изцяло, като непротиворечиви по между си и допринасящи за изясняване на правно значимите за решаването на спора факти и обстоятелства. При тази фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: По главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД вр.с чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 10, ал. 1, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП: При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит, както и на поетите с него права и задължения съдът счита, че същият има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – Закон за потребителския кредит в релевантната за периода редакция Във връзка с поставения от ищеца въпрос за действителността на договорното съглашение следва да бъде установено дали е налице валиден обвързващ страните договор като преценката с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК. Съответствието на договора с добросъвестното упражняване правата на ответника-кредитор, а оттам и с добрите нрави се включва в основанията за нищожността му предвидени и по специалния закон като общо към частно основание за нищожност. Съгласно чл. 11 Договор за потребителски кредит № 202403160318590005 от 16.03.2024 г., сключен с „Неткредит“ ООД последния се задължава да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 2000 лева, ГПР по кредита е в размер на 48.84 %, а ГЛП в размер на 40.44 %. при годишна лихва от 700 лева. Наред с това, съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, ищецът е длъжен да предостави до края на следващия ден от сключване на договор за потребителски кредит, гаранция по кредита, подробно посочена в общите условия на договора. Банковата гаранция или гаранцията, следва да бъде в размер на 2700 лева. Съгласно чл. 6 от Договора ако не бъде предоставена гаранция по кредита по чл.4 ал.3 от договора, ищецът трябва да заплати неустойка в размер на 2556 лева. На първо място следва да се посочи, че процесния договор е сключен от разстояние, поради което за същия не важат правилата за размер на шрифта. Относно наведеното от ищеца твърдение, че действителният ГПР е 6 различен от уговорения в договора, че размерът на договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като надвишава три пъти законна лихва и предвидената неустоечна клауза е нищожна поради нарушаване на добрите нрави съдът намира за основателно. Според договора Х. дължи неустойка, в случай че не представи обезпечение, съгласно реда и условията, предвидени в чл. 4 ал. 3 и чл. 6 от същия. Неустойката е в размер 2556 лева като в договора е предвидено, че вземането по него се обезпечава с банкова гаранция или гаранция в размер на 2700 лева. Съгласно чл. 6 ал. 5 от договора начислената неустойка се изплаща на падежа на всяка следваща вноска, съгласно погасителен план към договора. По делото е приложен погасителен план, видно от който размерът на всяка погасителна вноска е 150 лв., като е предвидено, че при непредоставяне на гаранция до 17.03.2024 г. се дължи неустойка и се начислява на ден в размер на 1/30 от месечната неустойка за всеки ден, през който не е предоставена. Предвидено е в чл. 6, ал. 5 от договора, че се заплаща заедно със месечната вноска. По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение на кредитора за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на неустойката са обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Съдът намира, че уговорената в процесния договор за кредит неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение – гаранция е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност, поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК– такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури гаранция на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по договора за кредит. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на гаранция. Уговорената между страните неустойка не обезпечава изпълнението на задълженията по договора за кредит, нито 7 вредите от неизпълнението на задълженията по договора за кредит, а евентуални такива от непредставяне на обезпечение чрез поръчителство. Чрез процесната неустоечна клауза се цели санкциониране на кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на предоставената в кредит сума. От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение. Възнаграждението за непредоставяне на обезпечение не е включено в предвидения по договора ГПР, с което потребителят е заблуден относно действителната стойност на общите разходи по кредитното правоотношение.Уговаряне на неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение с размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в противоречие с добрите нрави. Това задължение всъщност представлява скрито, под формата на неустойка, допълнително възнаграждение за кредитора. Изводът на съда, че с клаузата за неустойка на практика е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, доколкото в договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва. В случая неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Пряката и непосредствена цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до увеличаване на подлежащата на връщане сума и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. Процесната клауза за неустойка нарушава съществено принципа на 8 добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските правоотношения и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението. Ето защо, съдът счита, че клаузата на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от Договора за кредит, установяваща задължение за заплащане на неустойка, с което задължение се увеличават разходите по кредита, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Анализът на посочените клаузи сочи, че потребителят няма право на избор дали да предостави гаранция или не. В случай, че не предостави – дължи неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвиден начина на формиране на годишният процент на разходите по кредита. Посочената клауза за неустойка е компонент на ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в §1, т. 1 ДР ЗПК за общ разход, т. е. всички разходи кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално астрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посочения размер на ГПР не отговаря на действителния. Невключването му води до заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т. 4 ЗЗП, което не дава възможност да се определи действителния ГПР като в същност е налице фактическа липса на ГПР по смисъла на закона, а не фактическа грешка при изчисляването му, което води до нищожност на целия договор по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Доколкото в процесния случай в уговорения ГПР не са включени всички действителни разходи, то съдът намира, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Така потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да прави по обслужване на заема. Изложеното води до извод, че последиците на сделката са несъвместими 9 с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Налице е неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, а друго се обогатява,заобикаляйки императивни разпоредби на закона, поради което съдът приема, че сключеният договор за поръчителство накърнява добрите нрави. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата.Трайна и непротиворечива е съдебната практика за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави и тя приема, че „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие , свързано с относително определени правни норми, при положението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“ злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. В разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които може да се установи неравноправния характер на клаузата в договор, сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са:1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, 2/ клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите и 3/ клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В съответствие с разпоредбата на чл. 4, §1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори при преценка за неравноправност на дадена договорна клауза трябва да се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договора и да се вземат предвид всички 10 обстоятелства, довели до сключването му към момента на неговото сключване. В чл. 11 от сключения между страните договор се предвижда задължение на кредитополучателя да заплаща лихва в размер на 40.44%. Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да определят съдържанието на договора доколкото, то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение на размера на възнаградителната лихва. При положение, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилена защита на ЗЗП и ЗПК следва да се приеме, че максималния размер на лихвата било възнаградителна, било за забава е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена се нарушава принципа на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Поради това в съдебната практика се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечените кредити – двукратния размер на законната лихва. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. При това уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40.44% е повече от четирикратния размер от законната лихва. По делото не се установява, а и липсват твърдения за наличие на обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди за заемодателя неизпълнение на задълженията на заемателя. Следователно уговаряне на възнаградителна лихва в размер повече от три пъти над законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга, предполагащ недостиг на парични средства у едната страна следва да се приеме, че процесната уговорка не съответства на изискванията за добросъвестност, 11 присъщи на нормалните договорни отношения и равнопоставеност на страните по това правоотношение. Следователно същата е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП и на това основание нищожна. Следва да се посочи и че основателно е твърдението на ищеца, че приложеният погасителен план не отговаря на изискванията на чл. 11 т. 11 от ЗПК, а именно условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В приложения погасителен план не става ясно нито едно от изброените по-горе обстоятелства. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожността на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента възнаградителна лихва и годишния процент на разходите да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са включени двете клаузи като се изходи от характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Поради това в случая е неприложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя недействителност на целия договор. Следва също така да се вземе предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК. По изложените съображения настоящия съдебен състав намира, че процесния договор за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави и нарушения на императивните норми по чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК. 12 Ето защо главният иск като основателен следва да бъде уважен и основателно се явява твърдението за недействителност на целия договор за кредит. С оглед уважаване на главния иск, съда не следва да се произнася по предявеният в условията на евентуалност иск за прогласяване на нищожността на неустоечните клаузи, предвидени в чл. 4, ал. 3 и чл. 6, ал. 1 в договора за потребителски кредит. По предявения насрещен иск съдът намира следното: Ответникът „Неткредит“ ООД е предявил срещу ищеца насрещен осъдителен иск с правно основание чл.79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240 от ЗЗД вр. с чл. 9 и сл. ЗПК. Безспорно се установи след анализ на доказателствената съвкупност, че по силата на подписаното на 16.03.2024 г. договорно съглашение ищецът по насрещният иск е дал в заем на ответника по насрещния иск сумата от 2000.00 лева като няма спор между страните, че сумата по кредита е усвоена от кредитополучателя. Установи се, че договорът е сключен при общи условия, както и че към момента на приключване на устните състезания не е настъпил крайния падеж. В мотивите на настоящия съдебен акт съдът изложи своите съображения и стигна до извод, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен. По аргумент от чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят дължи връщането само на чистата стойност на получения кредит. Ищецът по насрещния иск обаче не основава претенцията си на тази хипотеза, а претендира сумите за главница въз основа на договора за потребителски кредит и обявяването на предсрочната му изискуемост, за който съдът прие, че е недействителен и на това основание искът ще се отхвърли. По разноските: Предвид изхода на делото в полза на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски. Същият е сторил такива както следва 210.24 лева платена държавна такса, както и адвокатски хонорар в размер на 530 лева, от които 265 лв. за защита по първоначалния иск и 265 лв. – защита по насрещния иск, съгласно депозирания отговор на пълномощника (вх. № 13 1332/08.04.2025 г.). Ответното дружество е направило възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, което съдът намира неоснователно. Нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК въвежда две кумулативно свързани предпоставки, а именно: адвокатското възнаграждение да е прекомерно (съобразно фактическата и правна сложност на спора) и насрещната страна да е направила искане за прекомерност на претендираните разноски. В случая съдът намира, че размерът на заплатеното адвокатско възнаграждение е справедливо и съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото . Така общо дължимите от ответника разноски, за които следва да бъде осъден в настоящото производство възлизат общо на 740.24 лева. Мотивиран от така изложените съображения, съдът

РЕШИ: ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД вр.с чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 10, ал. 1, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК, по иска предявен от Е. Е. Х., ЕГН ********** с адрес в *** чрез адв. Б. Й. от САК срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от законния представител И. Н. Х. в качеството на управител, Договор за потребителски кредит № 202403160318590005/16.03.2024 г., сключен между „Неткредит“ ООД и Е. Е. Х.. ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от законния представител И. Н. Х. в качеството на управител срещу Е. Е. Х., ЕГН ********** с адрес в *** иск с правно основание чл. 79 ЗЗД за осъждане на Е. Е. Х. да заплати на „Неткредит“ ООД сумата 2000 лева, частичен иск от общо 2498.03 лева, от които 851.97 лева – падежирала главница по Договор за потребителски кредит № 202403160318590005/16.03.2024 г., дължима за периода от 17.04.2024 г. до 17.12.2024 г., ведно с обезщетение по чл. 86 ЗЗД, начислено върху тази сума за периода от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането и сумата 1 148.03 лева – предсрочно изискуема главница, дължима за периода от 17.01.2025 г. до 17.09.2025 г. , ведно с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД върху тази сума, за периода от депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане. ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от законния представител И. Н. Х. в качеството на управител да заплати на Е. Е. Х., ЕГН ********** с адрес в *** сума в размер на 740.24 лева (седемстотин и четиридесет лева, двадесет и четири ст.), представляваща сторени разноски по делото съразмерно с уважената и отхвърлената част от исковете. Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Разградския окръжен съд.

Неткредит – гражданско дело № 20251720101816 по описа на Районен Съд – Перник, V-ти граждански състав

РЕШЕНИЕ № 1081 гр. П., 25.11.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – П., V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА ЗАРКОВА при участието на секретаря Кристина Ант. Иванова като разгледа докладваното от НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА ЗАРКОВА Гражданско дело № 20251720101816 по описа за 2025 година Производството е образувано по предявен от Б. Е. Д. срещу „НЕТКРЕДИТ“ ООД иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № 202402140548100070 от 14.02.2024 г. поради противоречие със закона. В исковата молба ищецът твърди, че на 14.02.2024 г. сключил договор за потребителски кредит № 202402140548100070 с ответното дружество за сумата от 4 000 лева, при уговорени ГЛП – 41.04 %, ГПР – 49.71 % , неустойка при неосигуряване на гаранция – 6 840 лева и срок на кредита- 24 месеца. Общият размер на сумата, която следвало да се върне съгл.чл.11, ал.5 , възлизала на 5 928 лева. Поддържа още, че договорът е недействителен, тъй като съдържа нищожни клаузи. В тази насока се излагат доводи, че договорът за кредит е нищожен поради противоречието му с императивни правни норми – на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК вр.чл.19, ал.2 и ал.4 ЗПК вр. чл.22 и чл.23 ЗПК. Сочи се, че предвидената неустойка представлявала скрито възнаграждение за кредитора. Не била предвидена ясно разписана методика на формиране на ГПР. По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът моли за уважаване на предявения иск и присъждане на направените по производството разноски. В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Ответникът признава сключването между страните на 14.02.2024 г. на договор за кредит № 202402140548100070 с описаното от ищеца съдържание и параметри; предоставянето и усвояването от ищеца на заемната сума в размер на 4 000.00 лева; че при изчисляване на ГПР по процесния договор за заем кредиторът не е включил разход за неустойка; че кредиторът е изчислил процесният ГПР съгласно Приложени № 2 към 1 ЗПК, включвайки в ГПР единствено разход за възнаградителна лихва; както и че добавянето на разход за неустойка към приложимия ГПР по договора за кредит неминуемо би надвишило законоустановения праг по чл. 19 ПЗК. Оспорват се твърдения на ищеца относно недействителността на договора за потребителски кредит поради неспазване изискванията на чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, изискванията за обезпечение, предвидени в договора за кредит и приложимите общи условия са неизпълними; в договора за кредит трябвало да бъде посочена методиката, по която се изчислява ГПР; кредиторът не е изпълнил задълженията по чл. 16 ЗПК; – на кредитополучателя е начислена неустойка в размер на 6 840.00 лева. Моли за отхвърляне на предявената искова претенция. Претендира разноски. Съдът, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: С доклада е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване,че ищцата и ответника са страни по процесния договор за потребителски кредит № 202402140548100070 от 14.02.2024 г. с описаното от ищеца съдържание и параметри, предоставянето и усвояването от ищеца на заемната сума в размер на 4 000.00 лева, както и че при изчисляване на ГПР по процесния договор за заем кредиторът не е включил разход за неустойка; че кредиторът е изчислил процесният ГПР съгласно Приложени № 2 към ЗПК, включвайки в ГПР единствено разход за възнаградителна лихва; както и че добавянето на разход за неустойка към приложимия ГПР по договора за кредит неминуемо би надвишило законоустановения праг по чл. 19 ПЗК. Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр.чл.22 ЗПК. В тежест на ищеца по предявения иск с правно основание по чл. 26, ал.1, предл.1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за кредит от 14.02.2024 г., който противоречи на закона. От представения договор за потребителски кредит се установява, че в полза на кредитополучателя е предоставена сумата 4 000 лв., срещу задължение да бъде върната на 24 месечни вноски, при посочени ГЛП 41.04 % и ГПР 49.71 %, като общият размер на дължимата сума възлиза на 5 928 лева. Според уговореното в чл. 4 от договора, заемателят е длъжен в срок до края на следващия ден от сключването на договора да представи гаранция по кредита, а по силата на чл. 6 при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 6 840 лева. Съдът намира, че така уговорената неустойка по същество представлява значителен и сигурен разход за потребителя, който възниква не вследствие на неизпълнение на главното задължение по договора – връщането на заетата сума – а при непредоставяне на обезпечение, което само по себе си не е в причинно-следствена връзка с настъпване на вреди за кредитора. Задължението за предоставяне на гаранция е вторично, съпътстващо задължение и неизпълнението му не води до невъзможност за изпълнение на основния договор, нито представлява нарушение, причиняващо вреди, които да са доказани по делото. Налагането на санкция в размер по-висок от главницата, при липса на пряко обусловени вреди, излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции по смисъла на чл. 92 ЗЗД и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Това противоречи на принципа на добросъвестност и справедливост, залегнали в чл. 9 ЗЗД. 2 В допълнение, неустойката по своя икономически ефект представлява скрито оскъпяване на кредита, тъй като при включването в разходите по договора общият размер на плащанията би надхвърлил значително посочения ГПР. Ответникът сам признава, че при включване на този разход действителният ГПР би надхвърлил законово допустимия праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това договорът попада в хипотезата на чл. 22 ЗПК, съгласно който липсата на коректно посочен ГПР и липсата на включване на всички разходи в него води до недействителност на договора. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Представеният договор не съдържа такава методика, нито ясно посочва всички разходи. Отделно от това, кредиторът не е включил в ГПР разхода за неустойка, въпреки че тя представлява предвидим, предварително определен разход, който заемателят дължи в случай на непредоставяне на гаранция. Ето защо неправилното изчисляване на ГПР представлява нарушение на императивни норми на ЗПК, а договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Отделно, съгласно нормата на чл. 143 ЗЗП, неравноправни са клаузи, които водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя във вреда на последния. Санкционирането на потребителя с неустойка в размер 6 840 лева — почти два пъти по-висока от предоставената заемна сума — при неизпълнение на второстепенно задължение, което по същество е в интерес на кредитора, нарушава принципа на справедливост, попада под забраната на чл. 143, т. 5 ЗЗП и е нищожна по силата на чл. 146 ЗЗП. Съдът намира, че клаузата за предоставяне на гаранция в изключително кратък срок и уговорената санкция за нейното непредставяне представляват неравноправни, неясни и обективно неизпълними условия, които целят постигане на забранен от закона резултат – увеличаване на цената на кредита извън установените от ЗПК лимити, което представлява заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. При така установените факти съдът приема, че договорът за кредит е сключен при съществено нарушение на императивните норми на Закона за потребителския кредит, като чрез процесната клауза за неустойка кредиторът се поставя в явно поблагоприятно положение, а финансовата тежест за потребителя става непрозрачна и икономически неоправдана. Всичко това води до единствения възможен правен извод, че клаузите, уреждащи неустойката за непредоставяне на гаранция, представляват нищожни уговорки, противоречащи на закона и добрите нрави, което съставлява основание за недействителност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С оглед изложеното, предявеният установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен. По разноските: При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищеца. Същият е доказал по делото, че е заплатил държавна такса в размер на 160 лева, както и адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, съобразно представения договор за правна защита и съдействие и доказателства за извършеното плащане, като общият размер на направените разноски възлиза на 760 лева. Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, но съдът намира това възражение за неоснователно, тъй като предявеният иск по чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК изисква анализ на специална правна материя, включително на уредбата на договора за потребителски кредит и неравноправните клаузи, което обуславя фактическа и правна сложност. Заплатеното възнаграждение е в съответствие с минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа (загл. изм., ДВ, бр. 14/2025 г.), и не надвишава разумните граници. Поради това съдът следва да присъди в полза на ищеца пълния размер на направените разноски. Водим от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл.22 от ЗПК, сключения между Б. Е. Д. с ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „****, и „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „И.“, ул. „*****, Договор за потребителски кредит № 202402140548100070/ 14.02.2024 г., като противоречащ на закона. ОСЪЖДА на осн.чл.78, ал.1 ГПК „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК 201253421, да заплати на Б. Е. Д. с ЕГН **********, сумата от 760 /седемстотин и шестдесет/ лева, представляваща направените по делото разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд П. в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Неткредит – гражданско дело № 20255440100340 по описа на Районен Съд – Смолян

РЕШЕНИЕ № 517 гр. *, 10.11.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – * в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Гергана Кузманова при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело № 20255440100340 по описа за 2025 година Производството е образувано по искова молба на К. Н. И. против „*“ ООД и „*“ ООД, в която се твърди от ищцата, че на 14.08.2024 г. е сключила Договор № * с „*“ ЕООД, ЕИК * за предоставяне на потребителски кредит по реда на ЗПФУР (закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние) за сумата в размер на 2 300 лева, със срок на погасяване от 24 месеца, с първи падеж на месечната вноска на 15.09. 2024 г. и последен падеж на месечната вноска на 15.08.2026 г. Съгласно чл.11, ал. 5 от процесния договор за потребителски кредит, Общата сума, дължима от кредитополучателя е в размер на: 3 384 лева. представляваща сбор от следните суми: сумата от отпуснатия кредит в размер на: 2 300 лева + договорена лихва, в размер на 1 084 лева. – Лихвен процент в размер на 40.22 % по договора. – Годишен процент на разходите е в размер на 48.52 % В чл. 4, ал.З в процесния договор за потребителски кредит е разписано задължението, което кредиторът налага на потребителя: „В срок до края на следващия ден от сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на Кредитора гаранция по кредита…“ Чл. 6, ал.1: Разписано е, че в случай, че кредитополучателят НЕ предостави гаранция, то той ще дължи неустойка в размер на 4 276 лева. Подписан е анекс към договор за потребителски кредит № * на 14.08.2024 г.,, по който страните се договарят за следното: -т. 1: Чл. 2 от договора се изменя, като кредиторът се задължава с част от отпуснатият кредит по чл. 1 от договора в размер на 1 950.13 лева, да погаси: главница в размер на 1832.00 лева, лихва в размер на 39.10 лева и неустойки в размер на 79.03 лева по договор за потребителски кредит N 202405251100510102 от дата 25.05.2024 г. Така ищцата получава с новия потребителски кредит само 349.87 лева, вместо да промени предишния потребителски кредит, сключен само 3 месеца по-рано с променени условия за изплащане, за да бъде обслужван редовно. 1 Твърди се от ищцата, че в изпълнение на задължителното условие, което е наложил кредитора на потребителя в чл.4, ал.З от процесния потребителски договор, е сключен на 14.08.2024 г., между нея и „*“ ООД, ЕИК * договор за предоставяне на гаранция № */14.08.2024 г. Твърди, че Договор № * от 14.08.2024 ГОД., сключен с „*“ ООД е недействителен поради нарушаване на разпоредбите ан ЗПК. Разписано е в чл. 22 от ЗПК, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2; и чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9, договорът е нищожен. Съгласно чл. 22 от ЗПК договора за потребителски кредит е недействителен, когато липсата на всяко едно от изброените по – горе императивни изисквания води до настъпването на последиците на чл. 22 от ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 от ЗПК, а именно , че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщането само на чистата стойност на кредита но не и връщането на лихвата и други разходи. В случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че Договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочена е обща сума дължима ог потребителя само в размер на 3 384 лева, а тя е в размер на 7 344 лева. По доказателствата, с които разполага, няма такива, че посоченият ГПР в размер на 48.52 % е изчислен по предвидената в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула. Последната не е инкорпорирана в договора, нито е налице препращане към правната норма, която я предвижда. С оглед на изложеното следва да се приеме, че Договорът страда от липса на реквизит от задължителното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. а именно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Неспазването на това изискване е сред изброените в чл. 22 от зпк пороци, водещи до недействителност на договора. По тази причина, съгласно чл. 23 от зпк дължима е само чистата стойност на кредита. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредници за сключване на договора) изразени като Годишен процент на разходите от общия размер на представения кредит. Годишният процент на разходите се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина (бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита), следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено е посочването като абсолютна стойност лихвения процент от 40.22 % (1084 лева) 2 и Годишен процент на разходите в размер на 48.52 %. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на гпр по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия като %). Липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР в размер на 48.52 %, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основните изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал.1 от ЗПК). При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва в размер на 40.22% и при това положение не става ясно как е формиран ГПР в размер на 48.52 % т.е. какво друго е включено в гпр извън фиксирания лихвен процент от 40.22 %. неясно определяне на гпр е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК Съгласно чл. 4, ал. 3 от Договор за потребителски кредит № * от 14.08.2024 г. кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от „*“ ООД в полза на Дружеството. – Към годишният процент на разходите не е включена сумата по договор за гаранция за такса гарант с разходи в размер на 165 лева на месец, или за 24 месеца е общо в размер на 3 960 лева. Таксата гарант е следвало да се включи в размера на ГПР, поради следното: Клаузата, която предвижда да се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител, прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Според & 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в него, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. в т.2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. в конкретният случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето лице – поръчител, различно от кредитодателя, което обаче е пряко свързано с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от зпк и & 1. т. 1 от др на зпк, е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. От друга страна уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в гпр по договора за потребителски кредит. В случая предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, т.е. Тези разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при сключването му. Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. 3 Като доказателство, че третото лице – поръчител е пряко свързано с договора за кредит и кредитодателя са тук приложените Актуални състояние на „*“ ООД и „*“ ООД от търговския регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска цел, където е записано, че съдружници на двете търговски дружества са две физически лица: Борислав Цонков Недялков и Иван Атанасов Ашминов. Клаузата на чл.4, ал. 3 от договора за потребителски кредит, обективираща поетото от длъжника задължение за учредяване на обезпечение: Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнението на задължението на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. Възможността за ползване на професионален поръчител се явява обременителна, тъй като неизменно е свързана с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е предварително посочен от кредитора. Освен това, кредиторът по договора за кредит и поръчителят са свързани лица по смисъла на & 1, т. 6 от ДР на ТЗ. Съвкупността на горните обстоятелства води до извода, че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от кредитното правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано дружество. След като предоставянето на обезпечението е задължително условие за получаване на кредита, то възнаграждението по договора за гаранция представлява общ разход по кредита, който следва да бъде включен като компонент при формиране на годишния процент на разходите. Липсват данни дали алгоритъмът за сключване на договора от разстояние позволява на потребителят да бъде уведомен предварително за размера на дължимото възнаграждение за поръчителя, за да е в състояние да вземе информирано Решение. Дали потребителят е разполагал с необходимите информация и време, за да прецени неговите съдържание и последици. Твърди, че и Договор за предоставяне на гаранция N */14.08.2024 г., сключен с втория ответник е нищожен. Съгласно разпоредбата на чл. 138 от ЗЗД, с договора за поръчителство, поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря за изпълнение на задължение от страна на друго лице, наречено длъжник. Това означава, че ако длъжникът не изпълни свое задължение към кредитора, поръчителят трябва да поеме отговорност и да изпълни задължението. Такова обвързване е акцесорно, което означава че съществуването и обхватът на поръчителството са пряко зависими от основното задължение, което поръчителят гарантира. Ключов аспект, свързан с поръчителството е акцесорният характер на договора за поръчителство спрямо основният договор за кредит. ако основният договор е недействителен поради каквато и да е причина, това неминуемо води до недействителност и на договора за поръчителство, тъй като последният е изцяло зависим от валидността на основния договор. Разписано е в чл. 138, ал.1 от ЗЗД, че поръчителството може да 4 съществува само за действително задължение: така например с Решение № 767 от 13.06.2024 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив, VI състав, по гр. дело № 1008/2024 г. На второ място, не би могло да се приеме, че Договорът за поръчителство е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива. След като поръчителят е предварително посочен от кредитора, длъжникът не е имал възможност за индивидуално договаряне. налага се изводът, че уговорките за поръчителство по договора за кредит и респективно свързания с него договор за предоставяне на поръчителство противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя с цена, по размер надвишаваща с повече един път и половина от предоставената в заем сума. тази конструкция от сделки води до скрито оскъпяване на кредита чрез сключване на привидно самостоятелен договор за поръчка, при незачитане на правото на избор на потребителя относно личността на поръчителя. Счита, че щом Договор N * за потребителски кредит подписан между страните по него на 14.08.2024 год. е недействителен, то и договора за поръчителство също е недействителен. Моли съда да постанови решение, с което да се прогласи нищожността на процесните договори за кредит и за поръчителство.Претендира и за разноски по водене на делото. В срока по чл. 131 ГПК ответникът „*“ ООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска, като излага съображения, че процесния договор за кредит е сключен в рамките на свободата на договаряне на страните. Изпълнени са условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК при определяне на лихвения процент, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 и ал. 4, респ. ал. 5 ЗПК. В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „*“, в който оспорва предявения срещу него иск. Твърди, че ищцата е разполагала с различни възможности да обезпечи кредитното си задължение, като изборът кой от тях да избере и въобще дали да предостави обезпечение е бил изцяло негов. Доколкото същият е избрала да сключи договор с „*“ ООД, то и представляваното от мен 2 дружество е поело задължение срещу възнаграждение да предостави обезпечение по договора за кредит. Дружеството е изпълнило своето задължение по договора за предоставяне на гаранция. Срещу възнаграждение дружеството обезпечава задължение в размер на 3384 лева за срок от две години. Договорът е сключен по инициатива на потребителя, който е бил надлежно уведомен за правата и задълженията си по договора за гаранция, в същия е налице предвидено право на отказ без да сочи причини в 14 дневен срок от сключването (чл. 5) и право едностранно да прекрати правоотношението на всеки един етап от неговото развитие (чл. 14). Всяко от изброените права потребителят би могъл да упражни след сключване на договора за кредит и усвояване на заемната сума по същия. В с.з. ищцата р.пр. не се явява и не изпраща представител. Ответниците р. пр. не изпращат представители. Съдът, след преценка на изложеното от страните в исковата молба и отговорите, на становищата в с.з. и като обсъди събраните по делото доказателства, 5 прие за установено следното от фактическа страна: На 14.08.2024г. между „*“ ООД като кредитор и К. Н. И. като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № *, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя кредит в размер на 2 300,00 лв. Кредитополучателят се задължил да върне кредита на 24 месечни погасителни вноски в размер на 141,00 лв. всяка, заедно с договорената лихва от 40,22 %, при ГПР 48,52 %. Според погасителния план към договора падежът на първата погасителна вноска е 15.092024г., а на последната погасителна вноска е 15.08.2026г. Общият размер на всички плащания възлиза на 3384,00лв. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит заемателят се задължил в срок до края на следващия ден от сключването на договора да обезпечи кредита като предостави гаранция – банкова или от небанкова институция съобразно условията, предвидени в общите условия по договора. На основание чл. 6, ал. 1 от договора при непредставяне на гаранция в установения срок и условия, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 4 176,00 лв., платима ведно с всяка една погасителна вноска по погасителния план-чл.6 ал.4 от договора. На 14.08.2024г. между ищцата и „*“ ООД е сключен договор за предоставяне на гаранция №*, съгласно който –чл.1, ал.2 предвижда че ищцата дължи на гаранта възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 165,00лв. на месец, със срок на валидност 16.08.2026г., като за периода на действие общата дължима сума за възнаграждение на гаранта е 3960,00лв. При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: Относно иска за нищожност на процесния договор за кредит, предявен срещу „*“ ООД. Безспорно се установи, че в случая между страните е бил сключен договор за кредит, по който ищцата е кредитополучател, а ответникът е кредитор. Касае се за договор за потребителски кредит, поради което за него са приложими изискванията на ЗПК. Отделно от това, сключеният договор за потребителски кредит представлява потребителски договор, по който кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което за него са приложими и изискванията на ЗЗП. Съгласно установената съдебна практика съдът следи служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни – т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесния договор, тъй като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт. Съгласно чл. 143 ЗЗП 6 неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Ищцата е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключила през 2024 г. процесния договор за потребителски кредит като физическо лице и договорът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Съдът извърши служебна проверка на цитираните текстове от ЗПК във връзка с изложените твърдения от ищеца за нищожност на договора за кредит. Според разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал. 2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите покредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение № 1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР – не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ разход по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. 7 Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Съдът счита, че договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора за кредит е посочен годишен процент на разходите в размер на 48,52 %. Този годишен процент на разходите е неточен и заблуждава потребителя с оглед задължението на заемателя в договора за обезпечаване на договора за заем и предвидената в чл.6 от договора за кредит неустойка за неосигуряване на обезпечението по чл.4 ал.3 от договора- банкова гаранция. Невключването на неустойката в посочения в договора ГПР води до това, че е налице драстична разлика между посочения в договора ГПР и реално приложения от ответното дружество. Посоченото е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в договора не е посочен реалния ГПР, както и на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което договора за потребителски кредит е недействителен и кредитополучателя дължи само връщането начистата сума по кредита и не дължи заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита. На практика с уговореното възнаграждение за неустойка /възнаграждението за гаранция се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Съдът счита, че уговорената в чл.6 ал.1 от договора неустойка в размер на 4 176,00 лв. при неосигуряване в срок до края на следващия ден от датата на сключване на договораза кредит обезпечение, посочено в чл.4 ал.3, а именно банкова гаранция или гаранция от небанкова институция е нищожна. Такава уговорка за неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени от кредитора вреди е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая предвидената неустоечна клауза в процесния договор за потребителски кредит излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, надвишава многократно евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението, поради което противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Така, както е уговорена конкретната неустойка, е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция или гаранция отнебанкова институция. Задължението за предоставяне на обезпечение под формата на гаранция има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за потребителски кредит. Непредоставянето на обезпечение не води до 8 претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което противоречи на добрите нрави и е нищожна. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП предвижда, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Доколкото размерът на усвоената сума по кредита е почти равен на дължимата неустойка, то посочената уговорка е неравноправна и попада в приложеното поле на чл. 143 ал. 2, т. 5 ЗЗП, а при липса на доказателства същата да е била индивидуално уговорена, е нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. На последно място с уговарянето на такава неустойка се заобикаля закона – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза занеустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Съдът счита, че нищожността на клаузите, определящи ГПР и въвеждащи задължение за ищеца да предостави обезпечение на кредита водят до нищожност на целия договор на основание чл. 22 от ЗПК, поради което искът за нищожност на договора за кредит е основателен и следва да бъде уважен, като бъде прогласена нищожността на договора. Относно иска за нищожност на процесния договор за предоставяне на гаранция, предявен срещу „*“ ООД. Този договор противоречи и на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като уговорката на възнаграждение в размер на 3960,00лв.- надвишаващ главницаата по договора за кредит е абсолютно неоснователно обогатяване на едно лице. В случая важи изцяло нормата на чл. 146, ал. 1 във връзка с ал. 2 ЗЗП, тъй като договорът за потребителски кредит и договорът за поръчителство очевидно имат общ, типов 9 характер и не са персонално съставени – с оглед личността на клиента, с оглед някакви индивидуални особености, или съобразени с конкретни обстоятелства. Те изцяло са били изготвени предварително и потребителят не е разполагал с възможност да влияе на съдържанието им. От своя страна, самото съдържаниена тези съглашения противоречи на изискването за добросъвестност и по силата на чл. 143 ЗЗП съответните текстове придобиват характер на неравноправност. В случая, несъмнено е, че кредитополучателят поемайки задължение да заплати на ответника „*“ ЕООД възнаграждение по Договора за гаранция с цел обезпечаване на сключения договор за кредит е поел задължение по неравноправна клауза и в качеството на потребител не дължи и уговореното възнаграждение по договора за поръчителство, тъй като подобна клауза не поражда облигационна връзка между страните. Без сключването на договора за кредит, ищцовата страна не би имала интерес от сключването на договора за поръчителство, тъй като със сключването му тя не получава никаква престация от другата страна, поради което същият се явява нищожен, като противоречащ на добрите нрави. В този смисъл договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП, като следва да бъде прогласена неговата нищожност. Относно разноските: Предвид изхода на спора, ответникът „*“ ООД следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея разноски за държавната такса за уважения иск за прогласяване нищожността на договора за кредит в размер на 92,00 лв. и 231,47 лв. за адв.възнаграждение, а ответникът „* Бг“ ООД следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея разноски за държавната такса за уважения иск за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на гаранция в размер на 158,40 лв. и 398,53 лв.за адв.възнаграждение. Мотивиран от гореизложеното съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА по иск, предявен от К. Н. И., ЕГН **********, с адрес с.*,общ.*, обл.* срещу „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление *, ул. „* *“ № 3 (* *), ет. 10, представлявано от *, Договор за потребителски кредит № * от 14.08.2024г., сключен между страните за НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД, във вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ПРОГЛАСЯВА по иск, предявен от К. Н. И., ЕГН **********, с адрес с.*,общ.*, обл.* против „*“ ООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление гр.*, ул.“* *“ №3, ет.11 за НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на гаранция №* от 14.08.2024г. на осн.чл.26 ал.1 пр.1 и 3 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК.

ОСЪЖДА „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, ПК *, район *, ул. „* *“ № 3 (* *), ет. 10, представлявано от * на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на К. Н. И., ЕГН **********, с адрес с.*,общ.*, обл.* разноски по водене на делото в размер на 92,00 лв. за ДТ и 231,47 лв. за адв.възнаграждение ОСЪЖДА „*“ ООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление гр.*, ул.“* *“ №3, ет.11 да заплати на К. Н. И., ЕГН **********, с адрес с.*,общ.*, обл.* разноски по водене на делото в размер на 158,40 лв. за ДТ и 398,53 лв.за адв.възнаграждение. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред *ски окръжен съд в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.