Кредирект – бързи кредити

Кредирект – гражданско дело № 202445201104604 по описа на Районен Съд – Русе, VII граждански състав

РЕШЕНИЕ № 826 гр. Русе, 27.05.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Мария Г. Димитрова при участието на секретаря НЕЛИ ИВ. ЧЕРГАНСКА като разгледа докладваното от Мария Г. Димитрова Гражданско дело № 20244520104604 по описа за 2024 година съобрази следното: Производството е образувано по искова от Н. Т. Н., ЕГН **********, от гр. *******, чрез адв. Б. Й. от АК-София, против „Кредирект“ЕООД, ЕИК 207024290, гр. София, бул. „Цариградско шосе“№ 115 Е, ет. 5, представлявано от Управител Н. П. П., с която са предявени следните искове: Предявен е иск да се обяви за нищожен Договор за потребителски кредит № ******* от ******* г., сключен за сумата 2500 лв. на основание чл. 124 ал. 1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 пр.1 от ЗЗД, като противоречащ на закона, че е сключен при заобикаляне изискванията на чл. 22 от ЗПК. Предявен е евентуален иск да се прогласи нищожността на клаузата на чл. 6 ал. 1 и на чл. 18 ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ******* от ******* г. на основание чл. 124 ал. 1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при заобикаляне изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Предявен е иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за сума в размер на 1542,46 лв.: да се осъди ответното дружество да заплати на ищцата, получената и недължимо платена сума в размер на 1542,46 лв., по Договор за потребителски кредит № ******* от ******* г., с която неоснователно се обогатили за сметка на ищцата, която върнала общо 4042,46 лв. Претендира се и заплащане на направените по делото разноски. В срока по чл.131 от ГПК ответникът, чрез адв. Х. М. е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции. Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното: Безспорен по делото е факта, че страните са обвързани от облигационна върза, основана на Договор за паричен заем „Кредирект“ № ******* от ******* г., по силата на 1 който ответното дружество предоставило в заем на ищцата 2500 лева. Кредитополучателят приел да възстанови заетата сума в срок от 12 месеца, за периода *******г. ведно с 58,23% годишен процент на разходите, при фиксиран годишен лихвен процент – 47%. В чл.18 във връзка с неизпълнение на чл. 6 е предвидена неустойка в размер на 3160,16 лева, в случай, че заемателят не предостави обезпечение. Според погасителен план (чл.3 от Договора) месечната погасителна вноска – 544 лева е формирана от главница, лихва (в общ размер 334,96 лева) и неустойка (в общ размер 209,04 лева). Представени са като писмени доказателства: Искане за сключване на договор за кредит от ******* г. от Н. Т. Н. и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити от „Кредирект“ЕООД с прдложение за сумата 2500 лв. главница с лихва 808,40 лв. По делото не спорно обстоятелството, че на ******* г. заемната сума 2500 лв. е изплатена от „Кредирект“ЕООД на Н. Т. Н.. Представени са писмени доказателства за платени 5 бр. вноски на стойност 4042,46 лв. С оглед установяване релевантни за спора факти е възложена и приета, неоспорена от страните съдебно – счетоводна експертиза, чието заключение съдът цени като ясно, пълно, обосновано и обективно. Вещото лице е установило, че: към договорения ГПР в размер на 58,23 % освен фиксирания лихвен процент в размер на 47 %, не са включени никакви други разходи; към деня на сключване на договора за кредит № ******* на ******* г. законната лихва е в размер на 13,29 %; пет пъти от 13,29 % е 66,45 %; законната лихва е била 4,38 пъти по-малка спрямо договорения ГПР; ако към годишния процент на разходите в размер на 58,23 % се прибави неустойката, определена в чл. 18, ал. 1 във връзка с чл. 6, ал. 1 от процесния договор, новия годишен процент на разходите е 653.8903 %. Спрямо ГПР – 653.8903 %, законната лихва х 5 – 66,45 %. е – 9,84 пъти. Спрямо ГПР – 653.8903 %, законната лихва -13,29 %. е – 49,20 пъти. Общото оскъпяване на кредита за неговия срок от прибавяне на неустойката, се увеличава със стойността на неустойката – 3160,16 лв. Месечната вноска в резултат на прибавяне на процесната неустойка се увеличава с 95,52 % Внесените от Н.-М. Т. Н. суми са посочени в размер на 4557,02 лв. Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи: С оглед изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум съдът квалифицира правно предявените обективно съединени искове по чл.26, ал.1 пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № ******* от ******* г., като противоречащ на закона, че е сключен при заобикаляне изискванията на чл. 22 от ЗПК. В условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6 ал. 1 и на чл. 18 ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ******* от ******* г. от процесния договор с правно основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при заобикаляне изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за сума в размер на 1542,46 лв.: да се осъди ответното дружество да заплати на ищцата, получената и недължимо платена сума в размер на 1542,46 лв., по Договор за потребителски кредит № ******* от ******* г., с която неоснователно се обогатили за сметка на ищцата. Изхождайки от предмета на Договор за паричен заем „Кредирект“ № ******* от ******* г., и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, 2 чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен. На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност – 58,23%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Действително в чл.5 е указано, че ГПР на заема не включва възможни разходи, които заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, както и таксите, съгласно Тарифата за таксите на заемодателя. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва и при това положение, не става ясно как е формиран ГПР от 58,23%, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент 47%. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК. По отношение вземането за неустойка: За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в чл.6.2 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 3160,16 лева при неизпълнение на задължението по чл.6.1 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на 3 обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Нещо повече, „неустойката“ е вписана в т.4.3., част ІІІ Разходи по кредита от Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, а непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение. По изложените съображения, съдът счита, че Договор за паричен заем № № ******* от ******* г. не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК с оглед което на основание чл.22 от ЗПК договорът се явява изцяло недействителен. Предвид изложеното намира приложение разпоредбата на чл.23 от ЗПК – когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно платената от ищцата в полза на ответника сума 1542,46 лв., по Договор за потребителски кредит № ******* от ******* г., от Н. Т. Н., е била недължимо платена при начална липса на основание, поради което на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД ответното дружество следва да бъде осъдено да я върне. С оглед изхода от предявените искове в полза на ищцата следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на държавна такса от 322,82 лв. и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 760 лв. и 400 лв. за вещо лице или общо 1482,82 лв. По изложените съображения, съдът

РЕШИ: ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит № ******* от ******* г., сключен между „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК 207024290, гр. София, бул. „Цариградско шосе“№ 115 Е, ет. 5, представлявано от Управител Н. П. П. и Н. Т. Н., ЕГН **********, от гр. *******, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19,ал.4 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК. ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК 207024290, гр. София, бул.„Цариградско шосе“№ 115 Е, ет. 5, представлявано от Управител Н. П. П., на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 23 ЗПК, ДА ЗАПЛАТИ на Н. Т. Н., ЕГН **********, от гр. *******, сумата от 1542,46 лв., заплатена без основание по договор за потребителски кредит № ******* от ******* г, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.08.2024 г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК 207024290, гр. София, бул.„Цариградско шосе“№ 115 Е, ет. 5, представлявано от Управител Н. П. П., на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 23 ЗПК, ДА ЗАПЛАТИ на Н. Т. Н., ЕГН **********, от гр. *******, сумата от 1482,82 лв., разноски по делото. РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в двуседмичен срок от съобщаването на страните.

Кредирект – гражданско дело № 20252120104948 по описа на Районен Съд – Бургас, XXXII състав

РЕШЕНИЕ № 64 гр. Бургас, 12.01.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател: СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Ч. НОВАКОВА като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело № 20252120104948 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод исковата молба на Т. К. С. против „Кредирект“ ЕООД, с която е предявен иск за прогласяване на нищожност на договор за кредит като противоречащ на закона. В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба, с който се оспорва иска като неоснователен. В съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява. В съдебно заседание процесуален представител на ответника не се явява. Преди съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, процесуалният представител на ответника депозира писмено становище, с което моли съда да отхвърли иска и да присъди на страната сторените по делото разноски. Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: На *** г. между „Кредирект“ ЕООД, в качеството на кредитор, и Т. К. С., в качеството на потребител, е сключен договор за потребителски кредит № *** (за краткост Договора), по силата на който на С. е отпуснат кредит в размер на 2100 лева, който следва да бъде погасен на 18 месечни погасителни вноски (4 по 87,50 лева и 14 по 201 лева), като първата е платима на *** г., а последната на *** г. Според Договора ГПР е в размер на 62,95 %, а лихвеният процент е фиксиран – 50 %. Общата дължима сума по кредита е 3164 лева. Договорът съдържа и погасителен план, в който към всяка вноска се добавя и сумата от 312,50 лева (към първите четири вноски), респективно сумата от 199 лева (към останалите вноски), която е част от неустойка в размер на 3996 лева. Според чл.18 от Договора със сключването му кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в чл.6 от Договора обезпечение в двудневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в Договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 3996 лева. Според чл.18, ал.3 от Договора неустойката не се включва ГПР. 1 Обезпечението, което следва да предостави кредитополучателят, следва да бъде или безусловна банкова гаранция в размер на главницата и лихвата, т.е. 3164 лева, или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на определени условия. По доказателствата: Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства. При така установените факти съдът намира от правна страна следното: Предявен е иск по чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. С Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС са дадени разяснения, които макар и да касаят друг случай, имат важно значение за тълкуване на понятието ГПР по смисъла на ЗПК. В т. 44 от посоченото решение СЕС е дал указания на българския съд да вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, за да установи дали с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора така, че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. В процесния случай неустойката, уговорена за непредоставяне на обезпечение, очевидно представлява договорна конструкция за прикриване на допълнително възнаграждение по кредита. Кредиторът е убеден, че неустойката ще стане изискуема, затова я включва в погасителния план още при сключване на Договора и предвижда разсроченото й плащане заедно с месечните вноски за възнаградителна лихва и главница. Няма логика да се уговоря неустойка за непредоставяне на обезпечение, при положение, че такова може да се изиска още при сключване на Договора. Кредиторът поставя неизпълними условия за предоставяне на обезпечение, защото ако можеше да предостави банкова гаранция за цялата сума по кредита или да осигури поръчител с доход, надвишаващ трикратния размер на минималната работна заплата в страната, респективно да осигури двама поръчители с доход, надвишаващ двукратния размер на минималната работна заплата в страната, длъжникът не би имал нужда от заем. Освен това, срокът за предоставяне на обезпечение е толкова кратък (два дни), че за длъжника е почти невъзможно да изпълни поставените условията, най-малкото поради нуждата от извършване на справки в повече от една институция (служебна бележка от работодателя на поръчителя, справка от БНБ). Ето защо кредиторът е действал недобросъвестно при уговарянето на неустойката – в този смисъл и Решение № 3 от 6.01.2025 г. на ОС – Бургас по в. гр. д. № 1504/2024 г. След като неустойката е скрито възнаграждение, съгласно цитираната практика на СЕС, то е следвало да се включи в общите разходи по кредита за потребителя и в ГПР, което не е направено. Така Договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент – в този смисъл е и т. 55 и т. 56 от Решение по дело С-714-22 на Съда на ЕС. Ето защо и на основание чл. 22, ал.2 от ЗПК Договорът е недействителен, поради противоречие със закона – неточно посочване в Договора на ГПР. Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен. По въпроса за разноските: При този изход на делото право на разноски има само ищцата, която не е представила списък с разноските по чл.80 от ГПК. Съдебните разноски, която е направила тази страна, включват заплатена държавна такса в размер на 146,43 евро (286,40 лева) и адвокатско възнаграждение в размер на 332,34 евро (650 лева) – договор за правна защита и съдействие – л.9 от делото. Ответникът е предявил своевременно (в молбата от 07.11.2025 г.) възражение за прекомерност на изплатеното от С. адвокатско възнаграждение, като по неговата основателност съдът намира следното: Към датата на сключване на договора за правна защита действа Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (за краткост Наредбата), като в случая с оглед материалния интерес би била приложима разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата и минималният размер на адвокатското възнаграждение би бил 519,47 евро (1016 лева). Съдът обаче не е обвързан от размерите, посочени в Наредбата, и може да определи възнаграждение и под него – аргумент от Определение № *** от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4028/2021 г., IV г. о. и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Видно е, че ищцата е заплатила по-ниско по размер на възнаграждение от заложеното в Наредбата. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност. По същество спор по фактите няма, а спорът е концентриран върху правото. По делото са проведени две открити съдебни заседания, в които процесуален представител на ищцата не се явява. Макар да бе допусната експертиза по искане на ищцата, последната не прояви активно процесуално поведение и не внесе определения от съда депозит за възнаграждение на вещото лице, поради което съдът отмени определението си за допускане на това доказателство. Предвид изложеното и с оглед извършените от процесуалния представител на ищцата процесуални действия (подаване на искова молба, респективно представяне на доказателства за платена държавна такса по указание на съда) съдът намира за справедливо адвокатско възнаграждение в размер на 250 евро. С оглед горното ищцата има право на разноски в размер на 396,43 евро. Мотивиран от горното Бургаският районен съд
РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между Т. К. С., ЕГН – **********, и „Кредирект“ ЕООД, ЕИК – 207024290, поради неточно посочване в договора на годишен процент на разходите. ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК – 207024290, да заплати на Т. К. С., ЕГН – **********, с адрес гр. Б. **** сумата от 396,43 евро (триста деветдесет и шест евро и четиридесет и три евроцента), представляваща разноски по делото. Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Кредирект – гражданско дело № 20255530102573 по описа на Районен Съд – Стара Згор

РЕШЕНИЕ № 12 гр. Стара Загора, 07.01.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,

в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Таня Илкова при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело № 20255530102573 по описа за 2025 година Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 1081474 от 29.05.2024 г., сключен между ищеца и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД. Ищецът А. С. Е., чрез пълномощника си, твърди в исковата си молба, че на 29.05.2024г. с „Кредирект“ ЕООД са сключили договор за потребителски кредит № 1081474 от 29.05.2024 г., който договор е уреден в закона за потребителския кредит (ЗПК), както и в закона за защита на потребителите (ЗЗП). Параметрите на договора в чл.3, ал.2 били следните: Размер на кредита – 1800 лева; Размер на погасителната вноска – 4 х 75.00 лв. и 14 x 172.28 лв.; Годишен процент на разходите – 62.85%; Брой вноски – 18; Фиксиран лихвен процент – 50%; Дата на първото плащане – 01.07.2024г.; Обезпечение – Поръчител или банкова гаранция – по избор на креитополучателя; Дата на последното плащане – 01.12.2025г.; Обща сума за плащане – 2 711.92 лв. В чл. 3, ал. 4: Размерът на посочения годишен процент на разходите (ГПР) е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 от ЗПК съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК. При изчисляването му са взети предвид посочените в ал. 2 параметри, в т.ч. общите разходи по кредита съгласно чл. 1, т. 1 от ЗПК, а именно: възнаградителната лихва. В чл. 6, ал.1 от процесния договор за потребителски кредит страните се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ 1 търговска банка; поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на подробно посочени условия. В чл. 13, ал. 3 от Договора, е уговорено, че в случай на забава на която и да е погасителна вноска, кредитополучателя дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забава до датата на погасяване на задължението. В чл.18, ал.1 от договора е визирано, че ако не се предостави договореното в чл.6 от настоящия договор обезпечение в двудневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в настоящия договор за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 3455.52 лева. Неустойката обезпечавала изпълнението на задължението (чл.18, ал.2 от договора) за предоставяне на обезпечение по чл.6 и служела за обезщетение на причинените вреди на кредитора. Ищецът счита процесният договор за потребителски кредит № 1081474 от 29.05.2024 г. за недействителен. Въпреки, че кредиторът твърдял в чл. 3, ал. 4 от договора за кредит, че размерът на ГПР бил определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 от ЗПК, съгласно Приложение № 1 към ЗПК, и параметрите посочени в чл. 3, ал. 2, в това число общите разходи по кредита, това негово твърдение се разминавало с друго „уговорено“ в чл. 18, ал. 3 от процесния договор. Съгласно чл. 18, ал. 3, неустойката в размер на 3455.52 лв. представлявало отделно от главницата и лихвата вземане и същата не се включвала при изчисляване на ГПР. Счита, че разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора за осигуряване обезпечение под формата на физическо лице – поръчител или банкова гаранция, в уговорения срок, налагало разбирането, че по своята същност представлявало скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил обозначавайки го като неустойка). Посочените изисквания, на практика, били неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в нисък размер (на 1800 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него или да представи банкова гаранция за пълната сума по кредита (главница + възнаградителна лихва) до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска. С тези неизпълними от длъжника изисквания кредиторът целял да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава „неустойка“. Същевременно кредиторът не включвал така наречената от него „неустойка“ към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Предвид изложеното, и на основание чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен. В случая не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно договорът да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата 2 сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит. В процесния договор за потребителски кредит – в чл. 3, ал. 2, т. 10, била посочена обща сума за плащане: 2 711.92 лв. (кредит от 1800 лв. + възнаградителна лихва от 911.92 лв.), но действителната Обща сума за плащане била в размер на 6167.44 лв., от които 1800 лв. главница, лихва 911.92лв., неустойка в размер на 3455.52 лв. Видно от данните било, че в договора липсвало ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, като кредитодателят не е оповестил действителен ГПР, без да е включен част от разходите по кредита, а именно така наречената неустойка за непредставяне на обезпечение по чл. 6, ал.1 от договора за кредит. Така формулирана неустойката излизала извън присъщите й функции и представлявала скрито възнаграждение. След прибавяне към формално уговорения размер на ГПР в договора на дължимата неустойка, се надвишавал значително максимално допустимия размер от 5 пъти размера на законната лихва – аргумент на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК. Счита още, че за да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то било необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които били отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това било особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 2, т. 10 от договора била посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина (2 711.92лв.) не била включена дължимата по чл. 18, ал. 1 от договора „неустойка“ в размер на 3455.52 лв. За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагали правилата на чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП. В потребителския договор, клаузите на контракта не били индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касаело се до еднотипни договори за периодичен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това би трябвало да е служебно известно на съда от множеството дела, по които били представени идентични контракта между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължението на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, а не да твърди в чл. 6, ал. 3 от договора, че страните се съгласяват, че с оглед извършената оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, предоставянето на обезпечението по алинея първа от настоящата разпоредба е от съществен интерес за кредитора, като последният сключва настоящия договор единствено с оглед изпълнението на това условие от страна на кредитополучателя. Като не било съобразено задължението за заплащане на неустойката 3 при определяне на ГПР по кредита, последният бил некоректно посочен в Договора, което съставлявало нарушение на чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. На това основание процесният договор следвало да се приеме за недействителен, в този смисъл било например: Решение № 640 от 12.05.2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, VIII състав, по гр. дело № 508/2022 г. и други. Ищецът по изложените по-горе съображения, счита, че договора за потребителски кредит № 1081474 от 29.05.2024 г. не отговарял на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК с оглед на което същият бил недействителен. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на целия договор за потребителски кредит № 1081474 от 29.05.2024 г., сключен между „Кредирект“ ЕООД, поради противоречие със закона. Претендира за направените в производството разноски. В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество „Кредирект“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Счита клаузите на Договор за потребителски кредит № 1081474 за действителни, като съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно със стойността и още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечавала. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не трябвало да се смесват като понятия, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция. В погасителния план на договора ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки един падеж, при пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя 4 при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още със Стандартния европейски формуляр, без да бъде обвързан по никакъв начин от неустойката или пък от други отрицателни последици. Твърди още, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. В Погасителния план към договора били изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. И лихвата и неустойката били фиксирани и ясно описани в договора, така, че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че през 2024 г. ищецът сключил общо четири договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените факти водели и до явния извод, че било налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в продължение на 4 години ищецът ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит получавал преддоговорна информация и сам избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки.Настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база четирите договора за кредит, 5 които съдържали една и съща уговорка и предоставяли идентични кредитни продукти при идентични условия. Моли съда да отхвърли предявения иск, като неоснователен. Претендира присъждане на извършените в хода настоящото производство разноски. В съдебно заседание ищецът – редовно и своевременно призован, не се явява и не изпраща представител. По делото е постъпила молба от адв. Б. Й., с която моли съда да уважи предявения иск като прогласи недействителността на целия договор. Претендира разноски. В съдебно заседание ответното дружество „Кредирект“ ЕООД редовно и своевременно призовани, не изпращат представител. Депозирана е молба чрез адв. М., в която заявява, че поддържа отговора и моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното: По делото не се спори, че на 29.05.2024 г. страните са сключили договор за потребителски кредит № 1081474, с който ответникът се е задължил да предостави на ищеца потребителски кредит под формата на паричен заем, в общ размер на 1800 лв. Тази сума ищецът се е задължил да върне на 1 8 месечни вноски, при фиксиран лихвен процент по кредита – 50%, и годишен процент на разходите – 62,85%, при обезпечение – поръчител или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя. Видно от чл. 6, ал. 1 от договора, страните се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или; 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: При един поръчител – осигурителният доход да е в размер на не помалко от 3 пъти размера на минималната работна заплата за страната, при двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 2 пъти минималната работна заплата за страната; Да не е/са поръчители по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по които да е налице неизпълнение; Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; Да предоставят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора, кредитополучателят се съгласява, че ако не предостави договореното в чл. 6 от договора обезпечение в двудневен срок, 6 от сключването му или представеното обезпечение, не отговаря на условията, посочени в договора за кредит, ще дължи на кредитора неустойка в размер на 3455, 52 лева. Съгласно погасителния план, предвиден в чл. 3, ал. 3 от договора, вноските за неустойка се дължат заедно /на същите дати/ с вноските за погасяване на кредита. При така установената фактическа обстановка, съдът стига до следните правни изводи: Спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на договора за потребителски кредит, дадена в чл. 9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за кредит. От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В процесния договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 62,85%/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следователно, в посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е 7 включена неустойката при непредставяне на обезпечение, която представлява значителна част от месечните вноски по погасителния план. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включена неустойката по чл. 18 от договора за потребителски кредит, тъй като размерът на неустойката възлиза на 3455, 52 лева и е почти двойна на главното задължение на кредитополучателя. Така посочения размер на ГПР не съответства на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения, тъй като при включване на неустойката в ГПР той ще надвишава многократно посочения в договора, т. е. и в двата случая посочения в договора ГПР надвишава 50 %. Така, на практика, се стига до заобикаляне на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая ще надхвърли допустимия петкратен размер на законната лихва. С оглед гореизложеното, съдът намира, че договор за потребителски кредит № 1081474/29.05.2024г., сключен между страните, се явява недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици. Предявеният иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК , ответникът „Кредирект“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски, в размер на общо 588,48 лв., от които за държавна такса 108,48 лв., и за адвокатско възнаграждение 480 лв. По делото, от страна на ищец,а е представен договор за правна защита и съдействие от 27.05.2025 г., видно от който процесуалният представител адв. Й. – САК, се е съгласил да представлява ищеца А. Е. срещу адвокатско възнаграждение, в размер на 580 лева, за което е представено платежно нареждане. Ответникът е направил възражение за прекомерност на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно. Предвид даденото тълкуване в решението на СЕС по дело C- 438/22 , посочените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. С оглед цената на предявения установителен иск, 8 Съдия при Районен съд – Стара Загора: фактическата и правна сложност на спора, която не е по-висока от типичната за подобен вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед премета и страните, осъществената от процесуалния представител защита и използвайки наредбата като ориентир, съдът определя възнаграждение за процесуалния представител на ищеца адв. Б. Й. към минималното такова по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а именно в размер на 480 лв. Воден от горните мотиви, съдът

РЕШИ: ОБЯВЯВА за недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, Договор за потребителски кредит № 1081474/29.05.2024г., сключен между А. С. Е., ЕГН **********, с постоянен адрес: *************** и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от Николай Пенчев Пенчев. ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №115 Е, ет. 5, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати на А. С. Е., ЕГН **********, с постоянен адрес: *****************, сумата 588, 48 лева (300,88 евро), представляваща разноски по делото. Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред Старозагорския окръжен съд.

Кредирект – гражданско дело № 20255140100865 по описа на Районен Съд – Кърджали

РЕШЕНИЕ № 37 гр. Кърджали, 19.01.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ,

в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Мариана Гунчева при участието на секретаря Илман Хидает като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело № 20255140100865 по описа за 2025 година Ищецът О. С. М., с ЕГН ********** твърди, че на 14.01.2025 г. сключил договор за потребителски кредит № ********* с „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: Столична община, район „Младост”, гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет.5, представлявано от Н. П. П.в, със следните параметри на договора – чл. 3, ал. 2, с размер на кредита: 1200 лева, размер на погасителната вноска: 5 х 50.00 лв. и 13 х 121.42 лв., годишен процент на разходите: 63.31 %, брой вноски: 18, фиксиран лихвен процент: 50%, дата на първото плащане: 14.02.2025 г., обезпечение: поръчител, дата на последното плащане: 14.07.2026 г., обща сума за плащане: 1 828.46 лева, застрахователна премия Застраховка „Злополука“: 40 лв. Твърди обаче, че към ГПР не е добавена неустойката от чл. 13, ал. 5, в размер на 1167.04 лв. Ищецът предявява иск за признаване на недействителността на целия Договор за потребителски кредит № ********* за нищожен на правно основание на чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр.с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 23 от ЗПК. Счита, че основанията за недействителността на целия договор за потребителски кредит № 1227074 от 14.01.2025 г. са следните: въпреки, че кредиторът твърди в чл. 3, ал. 6 от договора за кредит, че размерът на ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 от ЗПК съгласно Приложение № 1 към ЗПК и параметрите посочени в чл. 3, ал. 2, в това число общите разходи по кредита, това негово твърдение се разминавало с друго „уговорено“ в чл. 1, ал. 3 от процесния договор. Съгласно чл. 13, ал. 5: неустойката в размер на 1 167.04 лева 1 представлявало отделно от главницата и лихвата вземане и същата не се включвала при изчисляване на ГПР. Разпоредбите на чл. 6, ал. 1 от договора, възлагали в тежест за заемателя да осигури обезпечение под формата на физическо лице – поръчител (което следва да отговаря на кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция. При неосигуряване на обезпечение, длъжникът дължи неустойка в размер на 1167.04 лева. Прочитът на съдържанието на клаузата по чл. 6, ал. 1 и ал.2 от договора и оскъпяването й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своята същност тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил обозночавайки го като неустойка) и това било константното разбиране на съдилищата. Изискванията, които клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора възвежда за потребителя, били на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в нисък размер (на 1200 лева). Твърди, че предвид това не само правно, но и житейски необосновано било да счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него или да представи банкова гаранция за пълната сума по кредита (главница + възнаградитеяна лихва) до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска. Сочи, че изначално изискванията са неизпълними от длъжника и кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава „неустойка“. Същевременно кредиторът не включил така наречената от него „неустойка“ към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че в случая не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Сочи, че в процесния договор за потребителски кредит – в чл. З, ал. 2, т. 10 била посочена обща сума за плащане: 1 828.46 лева (кредит от 1200 лева + възнаградителна лихва от 628.46лева), по действителната Обща сума за плащане в размер на 2995.52 лв., от които 1200 лв. главница, лихва 628.46лв., неустойка в размер на 1167.04лв. Твърди, че след прибавяне към формално уговорения размер на ГПР в договора на дължимата неустойка, се надвишавал значително максимално допустимият размер от 5 пъти размера на законната лихва – аргумент на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че вписаните в договора параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Твърди, че е налице нарушение, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 63.31 %, но липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия като %). Сочи, че неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК. Твърди, че невключването на „неустойката“ при изчисляване на ГПР и в общо дължимата сума от потребителя, не само била създадена предпоставка за неоснователното обогатяване на 2 кредиторът, но и имал за цел или резултат заобикаляне на изискването на този закон, като кредиторът не бил посочил истинската сума на годишния процент на разходите. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед на тази дефиниция ищецът сочи, че уговорената в т. 18, ал. 1 от договора за кредит неустойка реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Твърди, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставило потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Сочи, че за договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагали правилата на чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП. Сочи, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължението на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, а не да твърди в чл.6, ал. 3 от договора, че страните се съгласяват, че с оглед извършената оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, предоставянето на обезпечението по алинея първа от настоящата разпоредба, бил от съществен интерес за кредитора, като последният сключил настоящия договор единствено с оглед изпълнението на това условие от страна на кредитополучателя. Твърди, че клаузата за предоставяне на обезпечение била нищожна, тъй като с нея се предвиждало обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсило с тази неустойка, били, че вземането нямало да бъде събрано. На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължението, което не било свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции, и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване на кредитора. Твърди, че по посочения начин се заобикалял закона – чл. ЗЗ, ал. 1 от ЗПК, който текст предвиждал, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето за забавата. С процесията клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. При особено кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната практика била константна. Сочи, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били 3 реално очаквани от кредитора) съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дават основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди, че в случая кредиторът променил последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислил неустойка, чието плащане разсрочил заедно с периодичната вноска. Това навеждало на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представи обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непосредствено обезпечение. Ако кредиторът държал да получи обезпечение могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Сочи, че така наречената „неустойка“ представлявала разход за потребителя по самия договор за кредит, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да бъде включена при изчисляване на размера на ГПР и обявен на потребителя в договора. Твърди, че с договарянето на разгледания разход за потребителя, който е следвало, но не е било включено в размера на ГПР, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която било поставено изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното оскъпяване на кредита. С този разход за потребителя под „форма на възнаграждение“, съпоставимо с размера на кредита, се достигало до превишаване на допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК, се считали нищожни. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Твърди, че не било съобразено задължението за заплащане на неустойката при определяне на ГПР по кредита, последният бил некоректно посочен в Договора, което съставлявало нарушение на чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. На това основание процесният договор следвало да се приеме за недействителен. Ищецът счита, че договорът за потребителски кредит № 1227074 от 14.01.2025 г. не отговарял на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с оглед което същият бил недействителен. Моли съда да задължи ответника да представи извлечение от сметки по процесния договор, да допусне изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза, като вещото лице се запознае с материалите по делото да отговори на поставените въпроси. Моли съда да осъди ответника „Кредирект“ ЕООД да заплати на ищеца О. С. М. направените по делото разноски. В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът представя отговор на исковата молба: Ответникът твърди, че претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, били неоснователни и не било налице недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можело да се прилага и без нея, като настоящият случай бил именно такъв. Твърди, че неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приемела за нищожна, то същата щяла да се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не била включена в ГПР, 4 били неоснователни. Твърди, че действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № 1227074 произтичали от това, че били съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесният договор. Сочи, че с описаните документи изцяло опровергава твърдението, че клаузите в договора били в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Твърди, че договорът бил сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Сочи, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 64.75% и ГПР определен в процесния договор в размер на 63.31%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Твърди, че кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а от своя страна неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в случая била договорена под отлагателно условие – чл. 2 от Споразумението, сключено между страните. Сочи, че между страните изрично и детайлно било уговорено при какви конкретни обстоятелства и в кой конкретен момент потребителят ще дължи неустойка. Твърди, че страните са се споразумели, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя в 14- дневен срок от сключване на договора, от 15 ден ще бъде дължима неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това се виждало и от справката за движения по договора, в която неустойката по процесния договор била начислена едва на 15 ден от сключване на договора за кредит. Сочи, че в случая неустойката била дължима едва след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение, което изключвало нейната дължимост към момента на сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР, а неустойката от своя страна обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Твърди, че разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема, като такава би била дължима при кумулативно наличие на следните предпоставки: след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение; само в случай че заемополучателят не е предоставил обезпечение; и при наличие на непогасено и активно задължение към кредитодателя. Сочи, че били неверни твърденията, че неустойката представлявала „скрито възнаграждение“. Твърди, че лихвата по кредита била възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс, като същата 5 представлявала задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди сключването на договора за кредит. Сочи обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, което не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва. Твърди, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Сочи, че неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя, тъй като такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо повече, сочи че ЗПК предвижда единствено административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата й не можело да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка. Твърди, че оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент, да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт, под формата на стандартен европейски формуляр, и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още със стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че бил сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Твърди, че в конкретния случай сроковете за отказ и обезпечение били еднакви и едновременно с това достатъчни, за да се направи преценка дали е налице възможност за предоставяне на обезпечение или е по-изгодно за кредитополучателя да се откаже от договора. Сочи, че в случая ищецът не се е възползвал от нито едно от договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, 6 тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Твърди, че в настоящия случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение не при забавено изпълнение на потребителя, както и не било налице неравноправност по ЗЗП. Сочи, че всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, били неоснователни. Твърди, че клаузите на договора, включително оспорените, не били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не били налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Сочи, че тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. Твърди, че в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити били посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В погасителния план към договора били изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. Сочи, че в самия договор били посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете за това, както и че лихвата и неустойката били фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. Сочат, че стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Твърди, че така кредитополучателят бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително – да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като имал право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер. Предвид това било изключено ищецът да не бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Ето защо, всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения кредит били неоснователни, предвид факта, че клаузите на договора били съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях били недвусмислено посочени в договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия период на кредита. Сочат, че изложеното изключвало възможността потребителят да не бил предварително наясно с икономическите последици от сключването на договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Твърдят, че процесните клаузи напълно отговаряли 7 на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следвало да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Сочи, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че през 2025 г. ищецът бил сключил общо четири договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Твърди, че гореизложените факти водят и до явния извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като през 2025 г. ищецът бил ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се бил запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит бил получавал преддоговорна информация и сам бил избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. Сочи, че настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база четирите договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. Това било необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започвали от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие, а след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Твърди, че в случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят се бил запознавал с тях многократно и всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но сам избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят бил информиран за условията за ползване на продукта предварително – да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново избрал същите условия и повторно се задължил с тях, като това поведение било повтаряно до сключването на четири идентични договора. Сочат, че възразяват срещу искането по чл. 190 ГПК и за допускането на съдебно- счетоводна експертиза, която да отговаря на поставените от ищеца въпроси, като с исковата молба бил предявен единствено иск за установяване на нищожност. Спорните въпроси били изцяло правни и от изключителната компетентност на решаващия състав. За разрешаването им не било необходимо заключение 8 на вещо лице, а единственото относимо към предмета на спора доказателство бил договорът за кредит, който бил представен по делото. Възразяват срещу искането вещо лице да изчислява размера на законната лихва към датата на сключване на договора. Начинът на формирането й бил нормативно установен в Постановление № 426 от 18.12.2014 г. на Министерски съвет (ОЛП на БНБ плюс 10 процентни пункта), а размерът на ОЛП за всеки месец бил обявен на страницата на БНБ. Предвид това не било необходимо да бъде ангажирано вещо лице в тази връзка. 2. Правното основание на исковете е по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 21 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В исковата молба се твърди, че ищецът Д. М. Н. е сключила договор за потребителски кредит № 563702 със „Сити Кеш“ ООД на 30.08.2021г. Страните се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 800 лева, видът на вноската да е месечна, броят на погасителните вноски да е 1, като размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. Твърди , че в чл.3.10 от договора е посочено, че заемателят заплаща допълнителна услуга „такса експресно разглеждане“ в размер на 170лв., като ищецът е погасила изцяло отпуснатия кредит. Ищецът счита, че процесният договор е нищожен на основание чл.11,ал.1, т.10 вр. с чл.22 от ЗПК , тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита. Счита, че в договора е посочен единствено като процент и липсват данни за формиране на неговото изчисляване. По подробно изложени в исковата молба основания за нищожност, както на договора сключен между страните относно основното правоотношение, а именно това, касаещо потребителския кредит, така и относно акцесорното правоотношение, а именно това касаещо такса за експресно разглеждане и посочените основания за нищожност като противоречие със закона, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави, с отправеното искане до съда за защита, ищецът претендира да се обяви за нищожна клаузата по чл.3.10. от сключения договор за кредит от 30.08.2021г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Моли за присъждане на основание чл.23 във вр.с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД сума в размер на 697.60 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем №563702, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане. В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. По делото не се спори по обстоятелството , че между страните е сключен процесния договор с посочените в исковата молба параметри. От заключението на вещото лице по назначената ССчЕ се установява , че в посочения в договора ГПР от 63,31% включва само възнаградителната лихва, като застрахователната премия за застраховка „Злополука“ в размер на 40 лева не е включена в общия разход и е третирана като незадължителна . Ако същата бъде включена, ГПР възлиза на 70,23 %. По делото се установи , че на 14.01.2025г. страните сключват споразумение за консолидиране на плащания *****, с обща сума на плащанията по същия в размер на 9 1 828.46 лева и неустойка в размер на 1 167.04 лева за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. По сключеното споразумение кредитополучателя се задължава да извършва плащане месечно , съответно със всяка погасителна вноска и на сума в размер от 167 лева по споразумението /само първата вноска е от 156.50 лева/ , по погасителен план, договорен със споразумението. От заключението на вещото лице по назначената ССчЕ се установи, че ако тази сума бъде включена в ГПР, то той би бил 291,69%, който размер съдържа 22,5 пъти законната лихва, определена към 14.01.2025г.. По делото не е спорно сключването на процесния договор за кредит, характеристиката му на потребителски по смисъла на чл.9 от ЗПК, получаването от заемателя на сумата на кредита и поемането от него на задължение за връщане на посочените в договора суми. Ищецът по първоначалния иск следва да докаже фактическите основания, водещи до твърдяната от него нищожност на договора. Основателен е доводът, че при посочването на ГПР в договора е следвало да бъде включен и размерът на неустойката поради непредоставено обезпечение. Плащането на този разход от потребителя е разделено на месечни вноски, добавени към месечните вноски за погасяване на главницата по кредита още със сключването на договора. Съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД непредоставянето на обещани обезпечения /когато те са били реално очаквани от кредитора/ е основание да се иска изпълнение на цялото задължение преди срока. В случая кредиторът не е претендирал предсрочна изискуемост, а е начислил неустойка, чието плащане разсрочил заедно с периодичните вноски още при сключването на договора. Това, наред с краткия срок за предоставяне на обезпечение с обективно трудноизпълними условия и наред с обстоятелството, че кредитът е отпуснат преди предоставянето на обезпечение /при обезпечените кредити отпускането по правило следва предоставянето на обезпечение/ води до извод, че кредиторът не цели получаване на обезпечение, а имуществена облага, респ. извършване на допълнителен разход от страна на длъжника, пряко свързан с отпуснатия кредит, без кредиторът да престира нещо в замяна. Този разход е бил предварително известен на кредитора /включен в месечните вноски още със сключването на договора/, а не представлява разход при неизпълнение на предвидено в договора задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Оформянето му като неустойка за неизпълнение на договорно задължение цели единствено заобикаляне на забраната по чл.19, ал.4 ЗПК. Поради това неустойката по чл.11 от договора представлява разход по кредита съгласно определението на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, дадено в § 1, т. 1 ДР на ЗПК, респ. – следвало е да намери отражение в годишния процент на разходите. По делото е безспорно, че тази неустойка не е включена при изчисляването на ГПР по договора. Следователно с добавянето на този допълнителен разход годишният процент на разходите надхвърля посочения в договора – 63,31 %. Ирелевантно за преценка на обстоятелството коректно ли е посочен ГПР при сключването на договора е, дали впоследствие кредиторът е претендирал заплащането на начислената в погасителните вноски неустойка. По този начин по отношение на ГПР в договора е нарушено законовото изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК с посочването на значително понисък размер от действителния. Посочването в договора за потребителски кредит на ГПР, 10 който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, всъщност значително по-нисък от действителния ГПР, създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. Това противоречи на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити; в нея е установен принципът за информираност на потребителя – следва да му бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своите задължения, преди да сключи договора за кредит. Неточното посочване на компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит /ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК/ има същата последица, както и непосочването им, т.е. води до недействителност на договора за потребителски кредит /Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК/. По делото е установено неточното посочване на ГПР по кредита /предвид невключването в него на разходите за неустойката за непредоставено обезпечение/ и това обуславя недействителността на процесния договор за кредит по смисъла на чл.22 ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията н а чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. Следователно предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен. При този изход от спора „Кредирект” ЕООД следва да заплати на ищеца разноски по делото за държавна такса от 119.82 лева , 250 лева – внесен депозит за вещо лице и 580.00 лева адвокатско възнаграждение. Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА нищожността на сключения между О. С. М. с ЕГН ********** от с.********** и „Кредирект“ЕООД с ЕИК 207024290 със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“№115 Е, ет.5 Договор за потребителски кредит *****/14.01.2025г., поради противоречието му със закона. ОСЪЖДА „Кредирект“ЕООД с ЕИК 207024290 със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“№115 Е, ет.5 ДА ЗАПЛАТИ на О. С. М. с ЕГН ********** от с.********** разноски по делото за държавна такса от 119.82 лева , 250 лева – внесен депозит за вещо лице и 580.00 лева адвокатско възнаграждение. Решението подлежи на обжалване пред КОС в двуседмичен срок от връчването му на Съдия при Районен съд – Кърджали:

Кредирект – гражданско дело № 20245320101682 по описа на Районен съд – Карлово, III-ти граждански състав

РЕШЕНИЕ № 48 гр. К., 13.02.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20245320101682 по описа за 2024 година ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД. Ищцата Х. Р. Г. с ЕГН **********, от село П., п.к. 4358, община К., област П., ул. *** твърди, че в качеството й на физическо лице, на 19.06.2023 г. сключила договор за потребителски кредит № 880178 с ответното дружество „Кредирект“ ЕООД, със следните параметри на договора: размер на кредита: 1 000 лева; размер на погасителната вноска: 3 броя с размер на 36.67 лева и 7 броя с размер на 164.56 лева; брой вноски: 10; дата на първото плащане: 19.07.2023 г.; дата на последното плащане: 19.04.2024 г.; годишен процент на разходите (ГПР): 53.73 %; фиксиран лихвен процент: 44 %; лихва в размер на: 192.33 лева; неустойка в размер на 1 078.07 лева; обща сума за плащане: 1 261.93 лева; обща сума с неустойка в размер на 2 340 лева. Съгласно чл.6, ал.1 от процесния договор за потребителски кредит: страните се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: – т.1 Кредиторът изисква безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорната главница и лихва или – т.2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: – 2.1.При един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната; 1 – т. 2.2 При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от два пъти минималната работна заплата за страната. Съгласно разпоредбата на чл.7, ал. 1 договорът бил сключен въз основа на валидно електронно изявление по смисъла на чл.2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), отправено от кредитополучателя до кредитора. Със сключване на договора, страните се съгласили да бъдат обвързани от електронните изявления, отправени помежду им. Кредиторът в чл. 18, ал.1 от договора за кредит посочил в неиндивидуално договорената клауза, че кредитополучателят декларира,че му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в чл.6 обезпечение в двудневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в разпоредбата, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1 078.07 лева. Неустойката обезпечавала изпълнението на задължението (чл.18, ал.2 от договора) за предоставяне на обезпечение по чл.6. Съгласно чл.18, ал. 3 от договора, кредитополучателят се съгласил и признал, че неустойката по предходната алинея представлява отделно от главницата и лихвата, вземане, което се дължи на неизпълнение на задължение по договора за потребителски кредит и на основание чл. 19, ал.3 т.1 от ЗПК същата не се включвала при изчисляване на годишния процент на разходите. Ответникът се явявал търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП. Сключеният договор за потребителски кредит бил уреден в закона за потребителския кредит (ЗПК), както и на закона за защита на потребителите (ЗЗП) Излага подробни правни доводи за нищожност на договора. МОЛИ съда да постанови решение, с което прогласи, че договор за потребителски кредит № 880178 от 19.06.2023 г., сключен между „Кредирект“ ЕООД, със седалище и адрес на управление: Столична община, район „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 114 Е, ет.5, представлявано от Н. П. П. и Х. Р. Г. с ЕГН ********** от село П., ул. „***, е нищожен поради противоречие със закона. Претендира деловодни разноски. Ответникът „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, чрез процесуалния си представител оспорва иска. Излага правни договори за валидност на договора. МОЛИ съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендира деловодни разноски. След преценка на събраните по делото доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: Не се спори и се установява от писмените доказателства, че страните са сключили договор за потребителски кредит № 880178 от 19.06.2023 г. по силата на който ответникът като кредитор е предоставил на ищцата като длъжник сумата от 1000 лева. По делото не е спорно, че ответникът е изпълнил задълженията си по договора, предоставил е на ищцата заемната сума и за нея е възникнало задължение да плати. Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани и страните не спорят по фактите. 2 По основателността на иска на наведените основания: Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба е наведено основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на ГПР и на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, в него следва да са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 53.73%, а фиксирания лихвен процент – 44%. В съдържанието на договора е посочено, че в ГПР се включва само възнаградителна лихва, но при това положение, не може да се установи от къде идва разликата между двата показателя – ФЛП и ГПР, т.е.от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, като се отчете и факта, че договорът е сключен за срок от 10 месеца. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Извън горното, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 18 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 078.07 лева, при заемна сума от 1000 лева, т.е. неустойката за непредоставяне на обезпечение е в по-висок размер от предоставената заемна сума. След преценка на клаузата относно исканото обезпечение, съдът намира, че въведеното задължение за предоставяне на гаранции, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основава на нищожна клауза. Изискването за предоставяне на обезпечение чрез гаранция от трето лице или банкова гаранция в размер на цялата дължима сума по договора 3 (главница+лихва), както и въведените изисквания към поръчителите, които следва да бъдат предоставени в изключително кратък срок – двудневен й водят до този извод. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение (гаранция) следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. В погасителния план кредиторът е включил вноските за неустойката. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно – риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл. 6, ал. 1 е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като – естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, но не и във връзка с изпълнението или неизпълнението на вече поетите от страните договорни задължения. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Съдът изчислява размера на неустойката над 100% от заетата сума, т.е. още със сключване на договора е предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция, за периода на връщане на кредита, потребителят би дължал главницата, възнаградителна лихва, която по естеството си представлява печала на кредитора и сума за неустойка в значителен размер, надвишаващ главницата по кредита. Поради изложеното съдът приема, че противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ-о от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение, което прави санкционната функция на неустойката извън предмета на задължението и доколкото само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до вреди. Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, при така уговорените параметри, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал.1 вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Доколкото е прието, че неустоечната клауза е нищожна, и това пряко рефлектира върху ГРП, то и целият договор се явява нищожен. Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което следва да бъде уважен. ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ: Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат направените по делото разноски в размер на 25.00 лева за заплатена държавна такса, както и сумата от 450 лева, представляваща реализирано адвокатско възнаграждение. Тъй като общата дължима държавна такса за водене на производството е в размер на 50.00 лева, следва съдът да осъди ответника на основание чл. 78, ал.6 от ГПК да заплати по сметка на КрлРС държавна такса в размер на 25.00 лева. Мотивиран от изложеното съдът

РЕШИ: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5, ап. 11, представлявано от Н. П., че договор за потребителски кредит № 880178 от 19.06.2023 г., сключен с Х. Р. Г. с ЕГН ********** от село П., ул. ***, е НИЩОЖЕН поради противоречие със закона. ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5, ап. 11, представлявано от Н. П. да заплати на Х. Р. Г. с ЕГН ********** от село П., ул. *** деловодни разноски в размер на 500.00 (петстотин) лева. ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.6 от ГПК, „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5, ап. 11, представлявано от Н. П. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд К. държавна такса в размер на 25.00 (двадесет и пет) лева. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд П. в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Кредирект – гражданско дело № 20241110167013 по описа на Софийски Районен Съд, 173-ти състав

РЕШЕНИЕ № 8397 гр. София, 11.05.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: БОГДАН Р. РУСЕВ при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело № 20241110167013 по описа за 2024 година Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК. Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 360535/11.11.2024г. на СРС, подадена от Р. И. Г. срещу „Кредирект“ ЕООД. Ищецът Р. И. Г. чрез адв. Б. Й. – АК-София, е предявил срещу ответника „Кредирект“ ЕООД иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № ********/11.06.2024г. Ищецът твърди, че на 11.06.2024г. сключил с ответника описания по-горе договор за предоставяне на потребителски кредит в размер на 3000,00 лева. Сумата трябвало да се върне за 18 месеца при годишна лихва от 50% и ГПР 63,02%. Според чл. 6 от Договора той следвало да се обезпечи с поне едно от предвидените обезпечения – банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на посочени в договора изисквания. Според чл. 6, ал. 3 от Договора представянето на обезпечението е от съществен интерес за кредитора. При непредоставяне на обезпечение се дължала неустойка от 5745,44 лева. Обосновава се, че договорът е нищожен, тъй като описаната неустойка, която реално нямала обезпечителни функции и по естеството си съставлявала скрито възнаграждение за кредитора, не била включена в изчислението на ГПР. Поставените пред заемополучателя условия за обезпечението били неизпълними. Задължението за оценка на кредитоспособността на заемателя било за заемодателя. Посоченият ГПР е нереален, като обуславя и нищожност на целия договор. По начина, по който били формулирани клаузите на договора, се осъществявало заобикаляне на закона и в частност чл. 33 от ЗПКр. В насрочените по делото публични съдебни заседания ищецът не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се поддържа. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Кредирект“ ЕООД чрез адв. Х. – АКСофия, е подал Отговор, вх. № 20472/21.01.2025г. на СРС, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Сочи, че недействителността на отделна клауза от договора не би могла да обоснове нищожност на целия договор, а уговорената неустойка не била част от същественото съдържание на договора. Ищецът, с когото имало сключени и други договори 1 за кредит, като е бил наясно с условията и клаузите му, като е изразил изрично съгласие с тях. Предоставена му била съответната преддоговорна информация. Неустойката била само възможност, но не и задължение за кредитора да я претендира. В конкретния случай такава нито била начислявана, нито била събирана. Обосновава се законосъобразност на клаузите на договора, както и липса на противоречие с добрите нрави и правилата за защита на потребителите. За насрочените по делото публични съдебни заседания ответникът не изпраща представител. Депозирано е писмено становище, като предявеният иск се оспорва. Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявения с нея иск, становището и възраженията на ответника в отговора ú, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното: Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявения с нея иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество. Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска. Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи. Страните не спорят, че между тях по реда на ЗПФУР е сключен Договор за потребителски кредит № ********/11.06.2024г. със съдържание съобразно представената по делото разпечатка. Видно от същия, ответникът-заемодател е отпуснал на ищеца-заемополучател в заем сумата от 3000,00 лева при годишна лихва от 50% и ГПР 63,02%. Съгласно погасителния план към договора, отпуснатата в заем сума от 3000,00 лева, заедно с лихвите, следва да се върне на 18 месечни вноски с падежи в периода 11.07.2024г.-11.12.2025г. Общо дължимата сума за връщане е посочена като 4519,96 лева. Съгласно чл. 6 от Договора същият следва да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи кумулативно на високи персонални и имуществени изисквания. Обезпечението следва да се предостави в срок от 2 дни от сключването на договора, като непредоставянето му, независимо от това дали кредитът се обслужва или не, уврежда кредитора /чл. 6, ал. 5/ и той не би го сключил без представяне на обезпечение /чл. 6, ал. 6/. Съгласно чл. 18 от Договора, ако обезпечението по чл. 6 от Договора не бъде учредено в двудневния срок или не отговаря на поставените условия, то заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер от 5745,44 лева, разсрочена на вноски съгласно погасителен план. Така общо задълженията по договора за заем стават 10278,00 лева. 2 Клаузата на чл. 18 от Договора, предвиждаща задължение за заемополучателя да заплати неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 6 от Договора, е нищожна. Това е така, тъй като оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателяпотребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски. Уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг. ТР 1/2009-2010-ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в размер, съизмерим с главницата по кредита. Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 48,676% не е действителен, тъй като в него не е отчетен този разход, привидно наречен „неустойка“. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то това е достатъчно 3 договорът за потребителски кредит в цялост да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/. В тази връзка, видно от заключението на вещото лице по изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза при включване на т.нар. „неустойка“ при изчислението на ГПР, същият би възлизал на 609,99%! Допълнително следва да се изтъкне, че и клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва в размер на 50%, е нищожна. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва, независимо дали възнаградителна или компенсаторна, е ограничен единствено от добрите нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са свободни да уговорят размер на възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна свобода обаче се простира до пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който допуска размерът на лихвите да може да се уговаря до размер, предвиден от Министерския съвет, а ако уговореният е по-голям, то той да се намалява по право до този размер. Тъй като към настоящия момент Министерският съвет не е определил такъв размер, критерият за извършването на съответната преценка следва да намери своята опора в размера на законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4 ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се равнява по нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Съдебната практика приема, че противоречи на добрите нрави възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до три пъти размера на установената законна лихва за забава. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о., р.1270/09.01.2009г.- гр.д.5093/2007г.-ІІг.о., опр. 901/10.07.2015г.-гр.д.6295/2014г.-ІVг.о., както е и налице практика на Софийския градски съд – опр.260283/17.09.2020г.-ч.гр.д.9521/2020г.-СГС,ТО-VІ, опр.266415/17.12.2020г.-ч.гр.д.10945/2020г.-СГС-ІІ-Г, опр.266852/29.12.2020г.- ч.гр.д.7204/2020г.-СГС-І-24с-в, опр.260551/12.01.2021г.-ч.гр.д.12338/2020г.-СГС-ІV-Д, опр.261885/29.01.2021г.-ч.гр.д.10946/2020г.-СГС-І, опр.264704/11.03.2021г.-ч.гр.д.842/2021г.- СГС-І, опр.267499/22.04.2021г.-ч.гр.д.3671/2021г.-СГС, ТО-VІ, опр.268991/20.05.2021г.- ч.гр.д.5247/2021г.-СГС-ІІІ-В, опр.1227/16.07.2021г.-ч.гр.д.8622/2021г.-СГС,ІV-Е, опр.1614/09.08.2021г.-ч.гр.д.9449/2021г.-СГС-ГК, опр.2820/30.09.2021г.-ч.гр.д.10400/2021г.- СГС-ГО-ІV-А, опр.2810/01.10.2021г.-ч.гр.д.11619/2021г.-СГС-ЧЖ-І-К, опр.3352/14.10.2021г.- ч.гр.д.5828/2021г.-СГС-ГО-ІV-Е, опр.275245/29.10.2021г.-ч.гр.д.5236/2021г.-СГС-ІV-В, опр.3737/29.10.2021г.-ч.гр.д.11615/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр.3689/28.10.2021г.-ч.гр.д.11629/2021г.- СГС-ІІ-Б, опр.5127/15.12.2021г.-ч.гр.д.14401/2021г.-СГС, опр. 260474/21.01.2022г.- ч.гр.д.2624/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр. 1161/15.02.2022г.-ч.гр.д.890/2022г.-СГС-І-К, опр.6623- 12.07.2022г.-ч.гр.д.898/2022г.-СГС-І, опр.6309/01.07.2022г.-ч.гр.д.190/2022г.-СГС-ГО-ІVГ, опр.6150/28.06.2022г.-ч.гр.д. 1249/2022г.-СГС-ГО-ІІД, опр.7483/02.08.2022г.- в.ч.гр.д.3669/2022г.-СГС-ГО-ЧЖ-ІІ-Д, и много други. Законната лихва за забава за към датата на договора е около 13,78% годишно. Следователно уговореният размер от 50%, който надхвърля над три пъти /41,34%/ законната лихва за забава, е в противоречие с добрите нрави, а съответната клауза в договора е нищожна – следва да се приеме, че възнаградителна лихва не е уговорена и такава не се дължи (арг. р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о.). Затова и предявеният по делото иск е основателен и следва да бъде уважен. Останалите доводи, заявени от страните, не променят този извод и е безпредметно да бъдат обсъждани. По разноските: Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски има само страната, в полза на която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само ищецът, която своевременно е заявил претенция в тази насока, като е представен и списък по чл. 80 ГПК. Ищецът е доказал и в негова полза следва да се присъдят разноски по делото в размер на 1391,12 лева. С оглед защитавания по делото материален интерес, неговата фактическа, правна и процесуална сложност, както и съответстващата им степен на необходим и реализиран интензитет на професионална активност, възражението за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски хонорар от 680,00 лева не може да бъде споделено. Водим от горното, съдът

РЕШИ: ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр, сключения между Р. И. Г., ЕГН **********, от град София, и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище в град София, Договор за потребителски кредит № ********/11.06.2024г. ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище в град София, да заплати на Р. И. Г., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1391,12 лева, представляваща разноски по делото в производството пред районния съд (гр.д. № 67013/2024г. на СРС). Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба, подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението. Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.

Кредирект – гражданско дело № 20244430105556 по описа на Районен Съд – Плевен, XIII граждански състав

РЕШЕНИЕ № 492 гр. Плевен, 15.04.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Светла Илм. Замфирова при участието на секретаря ДАРИНА В. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело № 20244430105556 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното: Делото е образувано по подадена искова молба от С. В. Г., ЕГН **********, гр. Плевен, съдебен адрес: ***, тел: **********, чрез адв. Б. Й. чрез адвокат Б. Г. Й., вписан в регистъра на адвокатите на *** с личен *** **********, със служебен адрес: ***“ *** ***, тел: **********, против „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Н. П. П.. Цена на иска: общо в размер на 5 852 лева, от които обща сума за плащане в размер на 3 635.20 лева (главница от 3000 + лихва от 635.20 лева), както и неустойка в размер на 2 216.80 лева. Правно основание: Главен иск за прогласяване нищожността изцяло на Договор за потребителски кредит * * * ******** от *** г. за нищожен, както и евентуален иск за прогласяване за нищожна клаузата в чл. 18, ал, 1 за дължима неустойка в размер 2 216.80 лева, поради не предоставяне на обезпечение по договора за потребителски кредит. Фактическите твърдения на ищеца са следните: С. В. Г., ЕГН **********, в качеството му на физическо лице, на което по силата на сключения договор за потребителски кредит № ******** от *** г. с кредитора „***“ ЕООД, ЕПК **********, със седалище и адрес на управление: *** *** ***, представлявано от Н. П. П., има качеството на потребител по смисъла на & 13, т.1 от ДР на ЗЗП, а ответникът се явява търговец по смисъла на & 13, т.2 от ДР на ЗЗП. Сключеният договор за потребителски кредит е уреден в Закона за 1 потребителския кредит (ЗПК), както и в закона за защита на потребителите (ЗЗП) Исковите претенции на ищеца С. В. Г., ЕГН ********** са основателни, допустими, налице е и правен интерес. На *** г. С. В. Г., ЕГН **********, е сключил договор за потребителски кредит № ******** с „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: *** № ***, представлявано от Н. П. П., със следните параметри на договора: Размер на кредита: 3 000 лева; Размер на погасителната вноска: 2 броя с размер на 125.00 лева и 5 броя с размер на 677.04 лева; Брой вноски: 7; Дата на първото плащане: 29.03.2024 г.; Дата на последното плащане: 30,09.2024 г.; Годишен процент на разходите (ГПР): 62.75 %; Фиксиран лихвен процент: 50 %; Лихва в размер на: 635.20 лева; Неустойка в размер на 2 216.80 лева; Обща сума за плащане: 3 635.20 лева; Обща сума с неустойка в размер на 5 852 лева. Съгласно Общи положения, чл.6, ал. 1 от процесния договор за потребителски кредит: СТРАНИТЕ СЕ СПОРАЗУМЯВАТ, ЧЕ ДОГОВОРЪТ ЗА КРЕДИТ ЩЕ БЪДЕ ОБЕЗПЕЧЕН С ПОНЕ ЕДНО ОТ ПОСОЧЕНИТЕ ПО-ДОЛУ ОБЕЗПЕЧЕНИЯ: т.1 Кредиторът изисква безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца СЛЕД ПАДЕЖА НА ПОСЛЕДНАТА РЕДОВНА ВНОСКА ПО ПОГАСЯВАНЕ НА КРЕДИТА И ОБЕЗПЕЧАВАЩА ЗАДЪЛЖЕНИЕ В РАЗМЕР НА ОБЩАТА СУМА ЗА ПЛАЩАНЕ ПО ДОГОВОРА ЗА КРЕДИТ, включваща договорната главница и лихва или т.2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят 2 кумулативно на следните условия: 2.1.При един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от ТРИ ПЪТИ РАЗМЕРА НА МИНИМАЛНАТА РАБОТНА ЗАПЛАТА ЗА СТРАНАТА. т. 2.2 При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от два пъти минималната работна заплата за страната. Съгласно разпоредбата на чл.7, ал. 1 “Настоящият договор е сключен въз основа на валидно електронно изявление по смисъла на чл.2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), отправено от кредитополучателя до кредитора. Със сключване на настоящия договор страните се съгласяват да бъдат обвързани от електронните изявления, отправени помежду им”. Чл. 13, ал. 1: В случай на забава на която и да е погасителна вноска, кредитополучателя дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забава до датата на погасяване на задължението. Кредиторът в чл.18, ал.1 от договора за кредит е посочил в не индивидуално договорената клауза, че кредитополучателят декларира, че^ му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в чл.6 от настоящия договор обезпечение в ДВУДНЕВЕН СРОК ОТ СКЛЮЧВАНЕТО МУ ИЛИ ПРЕДОСТАВЕНОТО ОБЕЗПЕЧЕНИЕ НЕ ОТГОВАРЯ НА УСЛОВИЯТА, ПОСОЧЕНИ В НАСТОЯЩИЯ ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ, КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ ДЪЛЖИ НА КРЕДИТОРА НЕУСТОЙКА В РАЗМЕР НА 2 216.80 ЛЕВА. Неустойката обезпечавала изпълнението на задължението (чл.18, ал.2 от договора) за предоставяне на обезпечение по чл.6 и служела за ОБЕЗЩЕТЕНИЕ НА ПРИЧИНЕНИТЕ ВРЕДИ НА КРЕДИТОРА. Съгласно чл.18, ал. 3 от наемния договор кредитополучателят се съгласявал и признавал, че неустойката по предходната алинея представлявала ОТДЕЛНО ОТ ГЛАВНИЦАТА И ЛИХВАТА ВЗЕМАНЕ, КОЕТО СЕ ДЪЛЖАЛО НА НЕИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕ ПО ДОГОВОРА ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ И НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 19.АЛ.З, Т.1 ОТ ЗПК СЪЩАТА НЕ СЕ ВКЛЮЧВАЛА ПРИ ИЗЧИСЛЯВАНЕ НА ГОДИШНИЯ ПРОЦЕНТ НА РАЗХОДИТЕ. В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответната 3 страна, като се оспорва искът. По делото е постъпила насрещна искова молба от С. В. Г. против *** ЕООД. В срока по чл.131 от ГПК не е депозиран писмен отговор от ответника по насрещния иск. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и прецени доводите на страните, намира за установено следното: Съдът е сезиран с искане от С. В. Г., ЕГН **********, против „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Н. П. П. със следните искове: Главен иск за прогласяване за нищожен на целия Договор за потребителски кредит № ******** от *** г. за нищожен на правно основание на чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр.с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. е чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК във вр.чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 23 от ЗПК. Евентуален иск за прогласяване нищожността на клаузата по чл. 18, ал. 1 за дължима неустойка в размер на 2 216.80 лева поради не предоставяне на обезпечение в ДВУДНЕВЕН СРОК по чл. 6 от договора за потребителски кредит № ******** от *** г., на правно основание: чл. 124, ал.1 от ГПК, във вр.с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, във вр.с чл. 33, ал. I от ЗПК, както и чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП във вр. с чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Безспорно е, че страните са се намирали в облигационни отношения, въз основа на Договор за потребителски кредит № ******** от *** г. , сключен между С. В. Г., ЕГН **********, против „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Н. П. П.. Процесният договор за потребителски кредит № ******** от *** г. нарушава разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, поради което е недействителен, поради следните съображения: Разписано е в чл.22 от ЗПК, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11 ,ал. 1, т.7 – т. 12 и т.20 и ал.2; и чл. 12, ал. 1, т. 7 – т.9, ДОГОВОРЪТ Е НИЩОЖЕН. Съгласно чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато липсата на всяко едно от изброените по-горе 4 императивни изисквания води до настъпването на последиците на чл.22 от ЗПК – В случая не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, Разпоредбата сочи, че Договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент на разходите от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 62.75 %. Кредиторът в чл. 3, ал,4 от процесния договор съвсем бланкетно иска да ни убеди, че: „Размерът на посочения годишен процент на разходите (ГПР) е определен в съответствие с изискванията на чл.19,ал. 2 от ЗПК съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК. При изчисляването му са взети предвид посочените в ал.2 параметри, в т.ч. общите разходи по кредита съгласно & 1, т, 1 от ЗПК, а именно: възнаградителна лихва“. Липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР в размер на 62.75 %, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основните изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10,ал.1 от ЗПК). При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва в размер на 50 % и при това положение, не става ясно как е формиран ГПР в размер на 62.75% . Към годишния процент на разходите не е включена неустойката в общ размер на 2 216.80 лева, която е 5 разсрочена и добавена към всеки месец към месечната сума за плащане. Така не само е създадена предпоставка за неоснователното обогатяване на кредитора, но и има за цел или резултат заобикаляне изискването на този закон, като кредиторът не е посочил истинската сума на годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по Кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като Годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно & I, т. 1 от ДР на ЗПК, „ОБЩ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи. С оглед на тази дефиниция, съдът намира, че уговорената в т. 18, ал.1 от договора за кредит неустойка реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, & 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО. За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 2, т. 10 от Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина (3 635.20 лева) не е включена дължимата по чл. 18, ал. 1 от договора „неустойка“ в размер на 2 216.80лева. Задължението за заплащане на процесната неустойка 6 не е отчетено при формирането на ГПР, с което е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Годишният процент на разходите не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение № 1 ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. II, ал. 1, т. 10 от ЗПК. За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – чл.148 от ЗЗП. В потребителския договор с ищеца, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП. Кредитополучателят не е имал време да се запознае с клаузите по договора преди сключването му – чл. 143, ал.2, т.10 от ЗЗП. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в чл.18, ал. 1 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 2 216.80 лева (и при отпуснат кредит от 3 000 лева) при неизпълнение на задължението по чл.6.1 за осигуряване в двудневен от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследването от Директивата цел, транспортирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение. Налага се извод, че уговорките в чл.6 във връзка с чл. 18, ал. 1 от договора за 7 потребителски кредит нямат друга цел освен създаване на привидно договорно основание за кредитора да начислява допълнително погасителна вноска към погасителния план по основния договор. Константна е съдебната практика, че тази неустойка е нищожна, поради множество съображения. Клаузата за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – не дадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Според т. 3 от Тълкувателно Решение № 1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Не на последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.ЗЗ, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето за забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.ЗЗ, ал.1 от ЗПК. При особено кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Така предвидената неустойка уговорена в чл. 18, ал. 1 от договора в размер на 2 216.80 лева представлява 74 от получения кредит в размер на 3000 лева, следователно задължава потребителя при неизпълнение на свое задължение да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка – чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и във вр. с чл. 146, ал. 1 отЗЗП е нищожна. В случай, че съдът установи, че неустойката не е нищожна, то тогава следва, че тя е скрито възнаграждение, което следва да се прибави към ГПР. Отделно от това , непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичната вноска. Това навежда на извод, че нито една от 8 страните не е имала реално намерение да се представи обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД при непосредствено обезпечение. Така наречената „неустойка“ представлява разход за потребителя по самия договор за кредит, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да бъде включена при изчисляване на размера на ГПР и обявен на потребителя в договора. С договарянето на разгледания разход за потребителя, който е следвало, но не е било включено в размера на ГПР, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която е поставено изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното оскъпяване на кредита. С този разход за потребителя под „форма на възнаграждение“, съпоставимо с размера на кредита, се достига до превишаване на допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК се считат нищожни. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Като не е съобразено задължението за заплащане на неустойката при определяне на ГПР по кредита, последният е некоректно посочен в Договора, което съставлява нарушение на чл. 22 във връзка с чл. 11, an. 1, т. 10 от ЗПК. На това основание процесният договор следва да се приеме за недействителен, в този смисъл е например: Решение № 640 от 12.05.2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, VIII състав, по гр. Дело № 508/2022 г.Т върденията в исковата молба се подкрепят от Актуално състояние на Договор за потребителски кредит № ******** от *** г. и другите писмени доказателства, приложени по делото. По изложените съображения, съдът намира, че исковата молба е основателна и следва да бъде уважена, като се присъдят разноските. Водим от горното, съдът

РЕШИ: На основание на чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК, във вр.чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 23 от ЗПК, ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за потребителски кредит № ******** от *** г. , сключен между С. В. Г., ЕГН **********, против „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Н. П. П.. ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ГПК, *** ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Н. П. П., ДА ЗАПЛАТИ на С. В. Г., ЕГН ********** гр. Плевен, съдебен адрес: ***, тел: **********, направените разноски по делото в размер на 934,08 лв. Решението може да се обжалва пред Плевенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Кредирект – гражданско дело № 20242120108320 по описа на Районен Съд – Бургас, VIII граждански състав

РЕШЕНИЕ № 853 гр. Бургас, 15.04.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Димитър П. Стоянов при участието на секретаря РАДОСТИНА В. ТАВИТЯН като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело № 20242120108320 по описа за 2024 година За да се произнесе, взе предвид следното: Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК, вр. с чл.10, ал.1 и 2, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Производството е образувано по искова молба на В. Д. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. ***, чрез адв. Б. Й., с която е предявен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, против ответника „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***. Ищецът сочи, че в качеството си на физическо лице, на което по силата на сключения договор за потребителски кредит №1084753 от 01.06.2024 г. с кредитора „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, има качеството на потребител по смисъла на разпоредбата на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, а ответникът се явявал търговец по смисъла на пар.13, т.2 от ЗЗП. Твърди, че на 01.06.2024 г. сключила с „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД договор за потребителски кредит №1084753 с размер на кредита от 2000 лв., 3 броя погасителни вноски с размер от 83, 33 лв. и 9 по 271, 03 лв. ГПР бил фиксиран в размер от 62, 85 %, броя вноски били 12, бил уговорен фиксиран лихвен процент от 50 %, като датата на първото плащане била 01.07.2024 г., а тази на последното 02.06.2025 г. Общата сума за плащане била в размер на 2689, 26 лв. Било уговорено предоставянето на обезпечение – банкова гаранция или поръчител, като в чл.18, ал.1 от договора било посочено, че в случай на непредставяне на обезпечение в двудневен срок от сключване на договора или предоставеното обезпечение не отговоря на условията, посочени в договора за кредит, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 2509, 1 03 лв. Счита, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като видно от данните било, че ГПР не включвал част от разходите по кредита, а именно неустойката за непредоставяне на обезпечение по чл.6, ал.1 от договора за кредит. Аргументира, че неустойката представлявала разход, свързан с договора за потребителски кредит и следвало да бъде включена в ГПР на кредита, като тя била изначално известна на кредитора. Така формулираната неустойка излизала извън присъщите й функции и представлявала скрито възнаграждение за кредитора, поради което следвало да бъде включена в ГПР. Сочи, че било налице нарушение, тъй като в договора кредиторът се задоволил единствено с посочване на годишния фиксиран лихвен процент и ГПР, но в абсолютни стойности без ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои компоненти точна били включени в него и как се формирал същия като процент. Липсата на конкретизация относно начина, по който бил формиран посочения ГПР водил до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна било нарушение на основните изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин. Неясното определяне на ГПР в договора било самостоятелно основание за недействителност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК. Било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Въвежда твърдения, че в потребителския договор с ищеца, клаузите не били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. Касаело се до еднотипни договори за периодичен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе и това би следвало да е служебно известно на съда. Навежда подробни доводи, че клаузата за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се предвиждало обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко не произтичали вреди. Тази неустойка била разход по кредита и като такъв следвало да бъде включен в ГПР. Моли за приемане на установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит №1084753 от 01.06.2024 г. е нищожен поради противоречие с разпоредбите на чл.10, ал.1 и 2, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Представят се доказателства. Прави доказателствени искания. Претендират се разноски. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по делото депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявения иск. Аргументира се, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. На основание чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделна клауза не влечала до недействителност на целия договор, доколкото същият би могъл да се прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за кредит, като тя била 2 договорена, за да обезпечи изпълнението на акцесорното задължение на заемателя. Сочи, че действителността на клаузите на договора за кредит произтичала от това, че същите са съобразени изцяло с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 от ЗПК, както и с тези на ЗПФУР. В доказателства на твърденията си прилага Лог файл по договор за паричен заем №1084753, който проследявал в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното правоотношение. Оспорва твърденията в исковата молба, че с клаузата за неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а по отношение на формирането на ГПР били спазени всички, закрепени в чл.11, ал.1, т.9 и 10 изисквания. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68, 9 % и ГПР определен в процесния договор в размер на 62, 85 % било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК. Уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредиторът бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в случая била уговорена като плащане, в случай че кредиторът не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. По тези съображения било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в договора. Оспорва твърденията, че неустойката представлявала възнаграждение. Сочи, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя си при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му. Излага доводи, че оспорената неустойка била действителна. Дори ищецът да не могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента си по договора, който поема по силата на клаузата от договора, задължаващо го да представи обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 от ЗПК, информация за която получил още със Стандартния европейски формуляр. Чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най – пълна степен правата на потребителя, в случай че последният решил, че сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност била удължаването на срока за предоставяне на обезпечение. Нямало как да се твърди и противоречие на неустойката с добрите нрави. Не била налице нито една от хипотезите по чл.143 от ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и 3 предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице още към момента на сключване на договора. Изключена била възможността потребителят да е неясно с икономическите условия на договора, респективно да е налице нарушение на разпоредбите на чл.143 и чл.146 от ЗЗП. Сочи, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2023-2024 г. ищецът сключил общо седем договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Излага в тази връзка доводи за недобросъвестност на ищеца, както и до това, че е налице индивидуално договаряне. Настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на базата на седемте договора за кредит, които съдържали една и съща уговорка и предоставяне на идентични кредитни продукти при идентични условия. Моли да бъдат отхвърлени претенциите на ищцата като неоснователни. Представя писмени доказателства. Претендират се разноски. Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното: По делото не е спорно, че ищецът е сключил договор за потребителски кредит №1084753 на 01.06.2024 г. с „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД. По силата на посочения договор, кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателката сумата от 2000 лв. Уговореният срок на кредита бил 12 месеца. Бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 50 %, като и посочен годишен процент на разходите в размер на 62, 85 %. В чл.3, ал.3 от договора за кредит бил приложен погасителен план, видно от който погасяването се извършвало на три вноски от по 83, 33 лв. и девет вноски от по 271, 03 лв. Било предвидено и заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение в размер на 351, 67 лв. за първите три месеца и 163, 97 лв. за следващите. Общо дължимата вноска по кредита била в размер на 435, 00 лв. В чл.3, ал.4 от договора било посочено, че размерът на ГПР бил определен в съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 от ЗПК, съгласно формулата по Приложение №1 към ЗПК. При изчислението му били взети предвид посочените в ал.2 параметри, в това число общите разходи по кредита съгласно пар. 1, т.1 от ЗПК, а именно: възнаградителната лихва. Договореният между страните ГПР не можел да бъде променян, освен по взаимно съгласие между страните. В чл.30, ал.1 от приложимите Общи условия към договора, било посочено, че ГПР изразява общите разходи по заема за заемополучателя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от предоставения заем. Той се определял индивидуално, за всеки отделен договор за заем. В ал.2 било посочено, че ГПР на заема не може да бъде променян, освен при условията на 4 сключения договор или по допълнително взаимно писмено съгласие между страните. В чл.6, ал.1 от договора за кредит било посочено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с едно от посочените в същата разпоредба обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две лица, които следва да отговорят на определени, посочени в тази ал.1 условия. В ал.2 било посочено, че кредитополучателят следва да предостави посоченото в ал.1 обезпечение в срок до два дни от сключване на договора. В чл.18 от договора било посочено, че ако не бъде предоставено договореното в чл.6 от договора обезпечение в двудневен срок от сключването му или то не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 2509, 03 лв. В ал.3 било посочено, че неустойката по предходните алинеи представлявала отделно вземане от главницата и лихвата, което се дължало за неизпълнение на задължение по договора за потребителски кредит и на основание чл.19, ал.3 от ЗПК същата не се включвала при изчисляване на годишния процент на разходите. Също така в чл. 33, ал. 1 от ОУ било уточнено, че страните могат да уговорят предоставянето на някое от следните обезпечения: 1. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; -не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; 2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ заемодателят си запазва правото еднолично и без да се мотивира да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема и да откаже сключване на договор за заем. По делото е представен лог файл на процесния договор за потребителски кредит. Представено е и попълнено искане за сключване на договор за кредит с „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД от 31.07.2023 г. По делото е прието неоспорено от страните заключение по съдебно – счетоводна експертиза, съгласно което В. С. е внесла на пет вноски сумата от 873, 29 лв. Законната лихва в деня на подписване на потребителския кредит е 5 в размер на 13, 78 %. Съобразно приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК в договорения размер на ГПР не било включено нищо друго освен възнаградителната лихва. ГПР бил в размер на 63, 20 %, а в договора бил посочен, че ГПР е 62, 85 %. Изчисленият размер на ГПР с добавена неустойка бил в размер на 543, 48 %, като при това изчисление ГПР бил 39, 8 пъти по – голям от размера на законната лихва. Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното: За да бъде уважен предявеният иск, ищецът следва по пътя на пълното и главно доказване да установи сключването на Договор за потребителски кредит №1084753 от 01.06.2024 г.; че същият е нищожен, поради противоречие със закона, по – конкретно визираните от ищцовата страна разпоредби на ЗПК. Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са сключили договор за потребителски кредит № 1084753 от 01.06.2024 г. Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор. Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав, съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите в размер на 62, 85 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат включени при определяне на коректния процент на годишния процент на разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика. Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на 6 разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в чл.18, ал.1 и сл. от договора за потребителски кредит, както и чл.33, ал.1 и сл. от ОУ към него, може да се нарави извод, че начисляването на сумата в общ размер на 2509, 03 лв. на практика представлява скрито възнаграждение на кредитора. Това е така, доколкото по този начин от страна на потребителя не се изисква доказването на доход към момента на отпускане на заемната сума, което безспорно му дава възможността да получи търсената от кредитора сума, срещу заплащането на съответното за това възнаграждение, което резонно впоследствие се включва в погасителния план. Видно е, че сумата в размер на 2509, 03 лв. е включена в общо дължимата сума, посочена в погасителния план. Установява се, че на практика договорът за потребителски кредит не би бил сключен без начисляване на посочената сума. Аргумент за това са и изключително кратките срокове за предоставяне на уговореното „обезпечение“ – до два дни от сключването на договора. Прави впечатление множеството изисквания, на които следва да отговарят поръчителите, които евентуално ще бъдат осигурени като обезпечение по договора. И въпреки тези изисквания, кредитодателят си запазва правото на свободна преценка относно годността на предоставеното обезпечение. Предвид всичко изложено е видно, че за да бъде отпуснат на практика процесния потребителски кредит, без изискване доказването на наличие на доход, кредиторът обичайно и по принцип събира допълнително възнаграждение или неустойка /без значение от наименованието/. Тоест това представлява конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по този кредит. По тези причини, същата сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК /В същия смисъл и цитираното по – горе Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, както и съдебна практика на националните съдилища – напр. Решение № 616 от 24.06.2022 г. на ОС – Бургас по в. гр. д. № 182/2022 г./. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. По тези съображения и предвид изводите, че клаузата, предвиждаща неустойка следва да бъде съобразена при определяне на ГПР, то при нейното включване безспорно би се стигнало да размер на ГПР, който не отговаря на изискванията на закона. По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК, процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. По разноските: При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски, които са в общ размер от 1137, 93 лв. Ищецът по първоначалния иск е заплатил държавна такса в размер на 207, 93 лв., разноски за извършване на съдебно – счетоводна експертиза в размер на 400 лв., както и адвокатско възнаграждение в размер на 530 лв. Съдът намира, че претендираното и действително заплатено адвокатско възнаграждение не е прекомерно, като същото е съобразено с предвидените минимуми, установени в Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждение минимален размер. Мотивиран от горното, Районен съд – Бургас

РЕШИ: ПРИЕМА за установено по предявения иск от В. Д. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. ***, против „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит №1084753 от 01.06.2024 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ***, ДА ЗАПЛАТИ на В. Д. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. ***, сумата от общо 1137, 93 лв., представляваща направените в исковото производство съдебно – деловодни разноски. Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Кредирект – гражданско дело № 20255220100196 по описа на Районен Съд – Пазарджик, XVIII състав

РЕШЕНИЕ № 607 гр. Пазарджик, 23.05.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Ненка Цветанкова при участието на секретаря Стоянка Миладинова като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело № 20255220100196 по описа за 2025 година Производството е образувано по повод искова молба от Д. Д. Г., с ЕГН **********, с адрес ******* чрез пълномощника си – адв. Б. Й. от САК против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н.П., с искане за постановяване на решение, с което съдът да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит № 1039798 от 21.03.2024 г. поради противоречие със закона. В исковата молба се твърди, че ищецът на 21.03.2024 г. е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 1039798 за сума в размер на 1500 лева, която сума кредитополучателят се задължава да изплати разсрочено на 18 месечни погасителни вноски, от които 4 броя по 62,50 лева и 14 броя по 143,57 лева, при годишен лихвен процент от 50 % и годишен процент на разходите 62,80 %, общ размер на всички плащания от 2259,98 лева, падеж на последната вноска на 22.09.2025 г. Сочи, че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора ищецът трябвало в двудневен срок от сключването на договора да предостави обезпечение, което да отговаря на конкретно посочени в клаузата условия. Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора било предвидено заплащането на неустойка в размер на 2888,02 лева при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Твърди, че размерът на неустойката не е включен при изчисляване на ГПР. Прочитът на съдържанието на клаузата по чл. 6. ал. 2 от договора и оскъпяването й с естеството на сключения договор за паричен заем налагали разбирането, че по своята същност неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора. Твърди, че изискванията, които клаузата на чл. 6. ал. 1 от договора възвеждала за 1 потребителя са на практика неосъществими за него. В този смисъл поставяйки изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като неустойка. Същевременно кредиторът не включва така наречената от него „неустойка“ към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че в случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Действителната сума за плащане е 5148 лева вместо посочената в договора 2259,98 лева. Излага съображения, поради които счита, че неустойката следва да бъде включена в ГПР и след прибавянето й към посочения в договора размер на ГПР, се надвишава значително максимално допустимия размер от 5 пъти размера на законната лихва – аргумент от чл. 19, ал. 4 от ЗПК. След като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК поради неспазването на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. На следващо място като самостоятелно основание за нищожност на договора посочва, че в договора е налице посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 62.74 %, но липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита – кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият като %. Счита, че уговорената в чл. 18, ал. 1 от договора за кредит неустойка реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, поради което е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Твърди също, че клаузите на договора не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, а се касае се до еднотипни договори за заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Счита, че уговорките в чл. 6 във връзка с чл. 18, ал. 1 от договора за потребителски кредит нямат друга цел освен създаване на привидно договорно основание за кредитора да начислява допълнително погасителна вноска към погасителния план по основния договор, т.е. последната разкрива характеристиките на скрито възнаграждение за ползване на заетата сума. В този смисъл цитира съдебна практика. Излага съображения, поради които за нищожна отделната клауза от договора, предвиждаща задължение за плащане на неустойка при предоставяне на обезпечение. Счита, че с въвеждането на задължението за плащане на въпросната неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал.1 от ЗПК, съгласно който текст при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето за забавата. С договарянето на разгледания разход за потребителя, който е следвало, но не е бил включен в размера на ГПР, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която е 2 поставено изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното оскъпяване на кредита. С този разход се достига до превишаване на допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4 па чл. 19 от ЗПК се считат нищожни. Претендира разноски. Сочи доказателства и прави доказателствени искания. В проведеното съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. Постъпила е молба от пълномощника на ищеца – адв. Б. Й. от САК, който моли съдът да уважи исковата претенция в цялост. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който счита исковата молба за неоснователна. Не се оспорва обстоятелството, че на 21.03.2024 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 1039798. Счита, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем и в случай, че неустойката се приеме за нищожна, то същата не влече недействителността на целия договор за заем. Смята, че действителността на процесния договор за кредит е обусловена от това, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, по реда на който е сключен договорът. Представя доказателства във връзка с горното. Оспорва твърдението, че клаузите в него са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, тъй като ищецът е бил наясно с всички условия по договора преди неговото подписване. Клаузите били индивидуално уговорени. Относно годишния процент на разходите посочва, че са спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК изисквания относно формирането на годишния процент на разходите /ГПР/. Както в договора за потребителски кредит, така и в Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При допустима норма от 69 %, ГПР в настоящия случай е определен в размер на 62.80 %, от което било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава. Твърди се, че неустойката не следвало да се включва в ГПР, тъй като кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. В случая неустойката била уговорена като плащане в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. 3 Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Посочва, че неустойката обслужва неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Освен това неустойката била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи факта на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Оспорената неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение в случай, че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да представи на кредитора си поне едно обезпечение – банкова гаранция или поръчител. Съгласно чл. 11, т. 18 от ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 от ЗПК, информация за което получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената неустойка, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но не се е възползвал от нито една от тези възможности. Поради гореизложеното не е налице противоречие на договорната неустойка с добрите нрави, както и поради възможността кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването й, респ. върху цялостното й отпадане. Неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. Оспорват се всички доводите на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка, включително и тези за неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, като се твърди, че клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани и са дали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение. Тази яснота у ищеца била налице, както преди сключване на договора, така и при подписването му, тъй като в СЕФ за предоставяне на информация за потребителските кредити са посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В погасителния план са посочени изчерпателно компонентите на всяка вноска, както при предоставено обезпечение, така и в случай, че такова не е дадено. В договора били посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете за това, както лихвата, така и неустойката били фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. 4 Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, предпоставките, при които се дължи, били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Отделно от това посочва, че през 2023 г.- 2024 г. ищецът е сключил общо два договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита. При сключването на всеки следващ договор потребителят бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка в случай, че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. Твърди, че поведението на ищеца противоречи на принципа за добросъвестност, която страните си дължат в преддоговорните отношения съгл. чл. 12 от ЗЗД и на принципа, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Тези обстоятелства обуславяли и извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като потребителят ползвал двукратно един вид кредитен продукт, т. е. многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. Твърди, че процесният договор следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база двата договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят е бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително – да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в случай, че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие потребителят отново избрал същите условия и повторно се е задължил с тях. С оглед на това се сочи, че в случая било налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител. Постъпила е молба, с което изразяват становище за неоснователност на претенцията. Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: Не е спорно между страните, вкл. обявено е за безспорно с доклада по делото, а и от събраните по делото доказателства – договор за потребителски кредит № 1039798 от 21.03.2024 г., СЕФ и искане за сключване договор за кредит от 21.03.2024 г., се установява, че на 21.03.2024 г. между „Кредирект“ ЕООД и Д. Д. Г. е сключен договор потребителски 5 кредит № 1039798, по силата на който ответникът в качеството на кредитор се е задължил да предостави на ищеца в качеството на кредитополучател заем в размер на 1500 лева, а кредитополучателят се е задължил да върне на кредитора сумата на 4 месечни вноски в размер на 62,50 лева и 14 месечни вноски в размер на 143,57 лева, с обща сума за плащане 2259,98 лева. Уговорено е, че първото плащане ще е на 22.04.2024 г., а последното на 22.09.2025 г.. ГПР е в размер на 62.80 %, а ГЛП в размер на 50 %. В инкорпорирания в договора погасителен план е посочено, че размерът на вноските, ведно с дължимата се неустойка е в размер на 286 лева, като самата неустойка е в размер на 2828,02 лева /сред приспадане на сумата от 60 лева отстъпка за неустойката/, като общата сума за плащане става 5088 лева. Съгласно чл. 6 е уговорено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените в него обезпечения: 1. безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или; 2. поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят на определени условия: 2.1. при един поръчител -осигурителният доход следва да е в размер на не по – малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната, 2.2. при двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по – малко от два пъти размера на минималната работна заплата за страната, 2.3. да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора, 2.4. да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение, 2.5. да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, 2.6. да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. В чл. 6, ал. 2 от договора е посочено, че това обезпечение ще следва да бъде предоставено в срок до два дни от сключването на договора. Съгласно чл. 18, ако не бъде предоставено обезпечението в двудневен срок, ще се дължи неустойка в размер на 2828,02 лева. В чл. 7 от договора е посочено, че договорът е сключен въз основа на валидно електронно изявление по смисъла на чл. 2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, отправено от кредитополучателя до кредитора. Със сключване на договора страните се съгласили да бъдат обвързани от електронните изявления, отправени помежду им. Не е спорно между страните, вкл. обявено е за безспорно с доклада по делото, а и от представната по делото и неоспорена от страните разпечатка, обективираща лог файла по договора, се установява, че ответникът е предоставил на ищеца заемната сума в размер на 1500 лева с паричен превод по Изипей. При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна: РС Пазарджик е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 6 1 от ЗЗД за установяване нищожността на договор за потребителски кредит. В тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи по делото наличието на облигационна връзка между страните по силата на процесния договор и сочените основания за нищожност на целия договор. Безспорно е установено по делото, че страните са били обвързани от облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № 1039798 от 21.03.2024 г., съгласно който „Кредирект“ ЕООД е предоставил на ищеца заем в размер на 1500 лева срещу задължението на ищеца да го върне при уговорените в договора условия. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на цитираната разпоредба, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. За нищожността на договора съдът следи служебно, ако същата произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства – ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 , т. 7 – 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. ГПР по кредита според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК изразява общите разходи по кредита за потребителя. Общият разход по кредита съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК включва всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и поспециално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. 7 Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. В този смисъл посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит не е самоцелно, а е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. В случая в договора за потребителски кредит е посочена единствено абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният ГПР. Посочено е, че ГПР е 62,80 %, а възнаградителната лихва – 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно се състои неспазването на изискване на посоченото законово основание. Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 от ЗПК. При формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В чл. 19, ал. 3 от ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с 8 извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. В случая се установява, че при сключване на договора за кредит страните са установили задължение за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. Ответникът не оспорва обстоятелството, че при определяне на годишния процент на разходите не е включено задължението за заплащане на неустойка /стр. 2 от отговора на исковата молба/. Обстоятелството, че размерът на неустойката при непредставяне на обезпечение не е включен в ГПР е прието за безспорно между страните. Съдът намира, че установеното в договора задължение за заплащане на неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора и следва да е включено при определяне на годишния процент на разходите. При невключване на посоченото задължение в процентното изражение на годишния процент на разходите кредитополучателят е поставен в неравностойно положение, доколкото за последния не е налице яснота по отношение на разходите, които подлежат на начисляване по договора за кредит. Още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 18 ще се заплаща разсрочено заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 2828,02 лева /при отпусната заемна сума от 1500 лева или повече от 100 % от кредитната сума/, а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сума за целия срок на договора – първите 4 вноски по 223,50 лева и следващите 14 вноски по 142,43 лева. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение и срока за представянето му /двудневен/, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Поради това процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следователно при сключване на договора за кредит е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК, доколкото в годишния процент на разходите не е включено задължението за плащане на неустойка, определено по размер към момента на сключване на договора за кредит с изготвяне на погасителния план, който представлява неразделна част от договора. На следващо място следва да се посочи, че в случая, ако към посочения ГПР в размер на 62.80 % се прибави и процентното съотношение на дължимата неустойка от 188 % ГПР ще надхвърля максимално допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 о т ЗПК. Поради това, следва се приеме, че е налице нарушение на ЗПК по отношение на 9 съществен елемент на договора, което води до недействителност не само на тази клауза, но и до недействителност на целия договор съобразно чл. 22 от ЗПК. /В този смисъл Решение № 260184 от 20.05.2021 г. на ОС – Пазарджик по в. гр. д. № 231/2021 г./ Следва да се посочи, че с Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“) от Директива 2005/29ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. За пълнота следва да се посочи, че в процесния договор за кредит на ищеца е предоставена в заем сума от 1500 лева, при уговорен ГЛП в размер на 50,00 %. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 13,80 %. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 50,00% годишно е повече от 3,62 пъти по-висок от размера на законната лихва. С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. /В този смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС – Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г./. С оглед установеното по делото съдът приема, че предявеният установителен иск, касаещ процесния договор за кредит е основателен. С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцеца следва да се присъдят и сторените от него разноски в размер от 205,92 лева за държавна такса и 560 лева за платено адвокатско възнаграждение. Съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното дело, събрания обем доказателствен материал и извършените процесуални действия от пълномощника на ищеца, високо квалифицирания труд на адвокатската професия, както и обстоятелството, че установените с Наредбата № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа размери служат на съда за ориентир за пазара на адвокатския труд, то размерът на адвокатското възнаграждение от 560 лева не се явява прекомерен. Макар делото да не се отличава с фактическа сложност, правната му сложност не следва да бъде определена като ниска, доколкото воденето на такова дело изисква предварителна подготовка, включваща запознаване с актуалната практика, както на ВКС, така и на СЕС, която сама по себе си е обилна, а материята, разглеждана в съдебните решения – сложна, защото изисква познаване както на националното, така и на европейското законодателство. /В този смисъл Определение № 604/16.10.2024 г. по в. ч. гр. д. 634/2024 г. по описа на ОС Пазарджик/. По изложените съображения съдът

РЕШИ: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. Д. Г., с ЕГН **********, с адрес *******, с пълномощник адв. Б. Й. от САК, и „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н.П., че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № 1039798 от 21.03.2024 г. е нищожен поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н.П. ДА ЗАПЛАТИ на Д. Д. Г., с ЕГН ********** сумата в размер от 205,92 лева за държавна такса и сумата в размер на 560 лева за платено адвокатско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Кредирект – гражданско дело № 20242330104044 по описа на Районен Съд – Ямбол, XVII състав

РЕШЕНИЕ № 317 гр. Ямбол, 16.06.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XVII СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Димчо Г. Димов при участието на секретаря С. С. М. като разгледа докладваното от Димчо Г. Димов Гражданско дело № 20242330104044 по описа за 2024 година Производството е образувано по искова молба от Б. Д. Ж. от гр. Я., с която срещу „Кредирект“ ЕООД – гр. София е предявен иск с правно основание чл.26 ЗЗД във вр.с чл.22 ЗПК, за обявяване на недействителен на целия договор за потребителски кредит сключен между страните. С исковата молба се твърди, че на 19.03.2024 г. ищецът е сключил договор за потребителски кредит с ответното дружество № *******, при следните параметри: размер на кредита – 2 100 лв., размер на погасителната вноска – 4 броя по 87.50 лв. и 14 броя по 201.00 лв., годишен процент на разходите: 62.81 %, брой вноски – 18, фиксиран лихвен процент – 50%, дата на първото плащане – 19.04.2024 г., обезпечение – поръчител или банкова гаранция по избор на кредитополучателя, дата на последното плащане – 19.09.2025 г., обща сума за плащане – 3 164.00 лв. С ИМ и на подробно изложените в нея съображения се поддържа, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен на осн. чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.10, ал.1 от ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, във вр. с чл.19, ал.2 от ЗПК, във вр. с чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.23 от ЗПК. Поддържа се, че в случаят не било спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като в процесният договор била посочена обща сума за плащане 3 164 лв., от които: 2 100 лв. – главница и възнаградителна лихва – 1 064 лв., но действителната обща сума за плащане била в размер на 7 200 лв., от които: 2 100 лв. – главница, лихва 1 064 лв. и неустойка – 4 036 лв. В случая било видно, че в ГПР не била включена част от разходите по кредита, а именно така неречената неустойка за не представяне на обезпечение по чл.6, ал.1 от договора за кредит. 1 Поддържа се, че в случая неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и е следвало да бъде включен в ГПР на кредита. Поддържа се, че след прибавянето към формално уговореният размер на ГПР в договора на дължимата неустойка, се надвишава значително максимално допустимия размер от 5 пъти размера на законната лихва по аргумент на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поддържа се, че не е ясно при определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора съгласно чл.22 от ЗПК. Поддържа се още, че клаузите от договора не били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. В случаят се касаело за еднотипни договори за периодичен заем, върху чието съдържание потребителя не влияел и това би трябвало да е служебно известно на съда от множеството дела, по които били представени идентични контракти между същия заемодател с различни потребители. На следващо място се сочи, че самата клауза за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение, а именно недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди и в този смисъл неустойката излизала извън присъщите й функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване на кредитора. По този начин се заобикалял и закона – чл. 33, ал.1 от ЗПК. Сочи се, че ако кредиторът е държал да получи обезщетение е могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. На тия съображения се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на целия договор за потребителски кредит № *******/19.03.2024 г., сключен между „Кредирект“ ЕООД и ищеца Б. Д. Ж. поради противоречието му със закона. Претендират се разноски по делото. В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, с който и на подробно изложените в него съображения се поддържа, че не е налице твърдяната недействителност на процесния договор по смисъла разпоредбите на ЗПК. Поддържа се, че уговорената неустойка не е следвало да бъде включена в ГПР. Оспорва се твърдението в исковата молба, че неустойката представлява възнаграждение за кредитора.Поддържа се, че всъщност оспорената неустойката е действителна такава. Сочи се, че процесният договор е сключен изцяло по волята на ищеца, като същият е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 от ЗПК, информация, за което същият е получил със Стандартни европейски формуляр. На следващо място се поддържа, че не е налице неравноправност по ЗЗП. Кредитополучателят е получил информация за условията за ползване на продукта на търговеца предварително, а имено – да върне главницата и лихвата; да представи обезпечение, като и, че има право на избор какво да бъде то, в случай, че не го направи, да плати и фиксираната неустойка в 2 точен и индивидуално определен размер. В този смисъл ищецът бил предварително на ясно с икономическите последици от сключеният договор, респ. не било налице нарушение по чл.143 от ЗЗП. На следващо място се сочи, че в периода 2023 г. – 2024 г. ищецът бил сключил общо два договора с ответното дружество, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при не предоставяне на обезпечение по кредита, което опровергавало твърденията на ищеца за липсата на достатъчно информация, за това, какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора, както и твърдението, че клаузите накърнявали добрите нрави. Поддържа се, че настоящият договор следва да се тълкува в контекста на крайните отношения между страните, създадени на база двата договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. На тия основания се иска от съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените от ищеца искове като неоснователни. Претендират се разноски по делото. По делото страните ангажират като писмени доказателства: договор за потребителски кредит № *******/19.03.2024 г., лог файл по договор за паричен заем № *******, стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити и искане за сключване на кредит. По делото е допусната, изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, видно от заключението на вещото лице по която: За периода 19.04.2024 год. – 18.11.2024 год. по Договор за кредит № *******/19.03.2024 год. е платена сума в размер на общо 3 130.20 лева, с които са погасени вноски от № 1 до № 8 от Погасителен план, от които: главница – 483.18 лева; договорна лихва 670.82 лева; неустойка по чл.18 – 1 976.20 лева. Законната лихва към датата на подписване на Договор за кредит № *******/19.03.2024 год. е в размер на 13.80 лева. Петкратния размер на законната лихва към 19.03.2024 год. е в размер на 69%. ГПР включва договорената между страните възнаградителна лихва /договорна/ лихва. При включване на неустойката по чл.18 в размер на 3 966.20 лева в ГПР, същият би се увеличил над 100% и би надхвърлил петкратния размер на законната лихва. Съдът като анализира и прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявен е иск за прогласяване недействителността на целия договор за потребителски кредит № ******* от 19.03.2024 год., сключен между „Кредирект“ ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: Столична община, район „Младост“ гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, представлявано от Н. П. П. и ищеца Б. Д. Ж. с ЕГН **********, с адрес: гр.Я., *******, поради противоречие със закона – чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД. Съдът намира така предявения иск за процесуално допустим като предявени от и срещу процесуално легитимирана страна, при наличие на правен интерес и липсата на 3 отрицателни процесуални предпоставки за упражняване правото на иск на ищеца против ответното дружество. Между страните по делото не е спорно, а това се установява от събраните по делото писмени доказателства, че чрез средства за комуникация от разстояние Б. Д. Ж. е сключил с ответника „Кредирект“ ЕООД Договор за кредит № *******/19.03.2024 год. /представен с исковата молба/, по силата на който е уговорен размер на кредита – 2 100 лева; със задължение за връщане на 18 месечни погасителни вноски при фиксиран ГЛП 50% и посочен в договора ГПР 62.81%. В чл.3, ал.4 от Договора е разяснено, че при изчисляването на ГПР са взети предвид посочените в ал.2 параметри, в това число общите разходи по кредита, а именно – възнаградителната лихва. Установява от договора, че съгласно чл. 6, ал. 1, ищецът се е задължил да предостави едно от посочените обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на посочените в клаузата условия. Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора при неизпълнение на това задължение в двудневен срок от сключването на договора ищецът се задължава да плати на ответника неустойка в размер на 3966.20 лв. Видно от погасителния план към договора за кредит, че плащането на неустойката, която тук е посочена в размер на 4 036 лева, е предвидено още при сключването на договора. Уговорено е същата да бъде платима като част от всяка месечна погасителна вноска. С включването на неустойката към задълженията по договора, видно от погасителния план, дължимата сума за връщане по него от кредитополучателя възлиза на 7 200 лева, а след направена отстъпка от 69.80 лева – 7 130,20 лева. Анализа на данните по делото води до извод, че обсъжданата договорна неустоечна клауза от договора за потребителски кредит обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и за плащане на възнаградителната лихва по кредита, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Съществено при преценка на валидността на същата е, че се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва, съобразно уговорения погасителен план. Предвид изложеното, съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението, включително е предвидена като размер от погасителните вноски, което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната й функция и противоречи на принципа на добросъвестността. Обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение в погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР. 4 Нормата на чл.19, ал.1 ЗПК, регламентира какво представлява годишния процент на разходите, а разпоредбата на § 1, т.1, ПР ЗПК, разписва определение какво представлява „общ разход по кредита за потребителя. Съгласно посочената разпоредба „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Чл. 19, ал.4 ЗПК, предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Алинея 5 от чл.19 ЗПК регламентира по императивен начин, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 62,81 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това по какъв начин е формиран самият ГПР. С посочването, че ГПР включва единствено възнаградителната лихва, която е в размер на 50 %, потребителят е в неяснота относно обстоятелството какви разходи са включени в разликата над 50% до 62,81 %. Същевременно с включването на неустойката за непредставяне на обезпечение, уговорена като част от всяка погасителна вноска съобразно погасителния план още при сключването на договора, в общия размер на подлежащата на плащане от потребителя сума ГПР съществено би надхвърлил предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК размер. Според заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза в този случай ГПР би се увеличил над 100 % и би надхвърлил петкратния размер на законната лихва. В случая бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 и чл.19, ал.4 ЗПК, т.е. липсва яснота какъв е действителният ГПР по договора за кредит. Съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 СЕС, с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл.3, 5 б.ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Предвид изложеното, следва да се приеме, че неточно посоченият ГПР се приравнява по последица на липсващ посочен ГПР в договора за кредит, в противоречие с императивното изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По изложените съображения, съдът достигна до извод, че процесният договор за кредит е нищожен поради противоречие със закона, поради което и предявения иск като основателен и доказан следва да се уважи. По разноските: С оглед направеното искане на страните, предвид изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК, следва на ищеца Б. Д. Ж. да бъдат присъдени сторените разноски по делото. От представените доказателства и списък по чл.80 ГПК, се установява, че ищецът сторил разноски в общ размер на 1 248.00 лева, от които: 660 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, 288 лева – заплатена държавна такса и 300 лева – заплатено възнаграждение за вещо лице. По направеното от ответника възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение, съдът намери същото за неоснователно, по следните съображения: Съгласно чл.36 от Закона за адвокатурата, адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, като размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента, и този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Предвид разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в конкретния случай предвидения минимален размер на адвокатското възнаграждение, с оглед материалния интерес /общо дължимата по договора сума/ е 1 020 лева, като дори да се вземе размера на клаузата за неустойка /4 036 лева съгласно погасителен план/ като основа за определяне размера на материален интерес, то съгласно посочената разпоредба минималното адвокатско възнаграждение би било 703.60 лева, т.е. заплатено адвокатско възнаграждение е под определения в Наредбата минимален размер. При това положение и като съпоставя двете величини – на минималното предвидено в Наредба №1/2004 год. и на заплатеното адвокатско възнаграждение, съдът намира, че последното не надхвърля стойността на правните усилия, необходими за защита интересите на ищеца, и не се явява прекомерно съобразно правната и фактическата сложност на делото. По изложените мотиви и на основание чл.235 ГПК, Районен съд – Ямбол

РЕШИ: ПРОГЛАСЯВА недействителността на целия договор за потребителски кредит № ******* от 19.03.2024 год., сключен между „Кредирект“ ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: Столична община, район „Младост“ гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, представлявано от Н. П. П. и Б. Д. Ж. с ЕГН **********, с адрес: гр.Ямбол, *******, поради противоречие със закона – чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД. ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „Кредирект“ ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: Столична община, район „Младост“ гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, представлявано от Н. П. П. ДА ЗАПЛАТИ на Б. Д. Ж. с ЕГН **********, с адрес: гр.Ямбол, ******* сумата от 1 248,00 лева – разноски по делото. РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд гр. Ямбол в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Кредирект – гражданско дело № 20245130100301 по описа на Районен Съд – Крумовград

РЕШЕНИЕ № 82 ****** 20.06.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КРУМОВГРАД в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Иван Ил. Й. при участието на секретаря Емилия В. Василева като разгледа докладваното от Иван Ил. Й. Гражданско дело № 20245130100301 по описа за 2024 година Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК. Производството по делото е образувано по искова молба от Г. Н. И., с ЕГН ********** от ******** срещу „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК за приемане за установено в отношенията между страните, че разпоредбите на чл. 6 от него, водят до недействителност на целия договор, поради противоречието му със закона за потребителския кредит, чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и добрите нрави. Твърди, че договорът за кредит бил недействителен, защото страда от липса на реквизит от задължителното съдържание по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а именно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, като неспазването на това изискване е сред изброените в чл.22 от ЗПК пороци, водещи до недействителност на договора. По тази причина била дължима само чистата стойност на кредита. После твърди, че в договора за потребителски кредит, чл.З, ал.2, т. 10 кредитора е посочил, че общата сума, която трябва да върне кредитополучателя е в размер на 4821,24 лева (кредит от 3200 лева + възнаградителна лихва от 1621.24 лева), но действителната обща сума за плащане била в размер на 10962 лева (3200 лв. главница +1621,24 лв. лихва + 6140,76 лева неустойка. Сочи, че разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение под формата на физическо лице – поръчител или банкова гаранция. При неосигуряване на обезпечение в срок до два дни от сключване на договора , длъжникът 1 дължи неустойка в размер на 6140.76 лева. После сочи, че видно от данните, ГПР не включвал част от разходите по кредита, а именно така наречената неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 6, ал.1 от договора за кредит. В случая неустойката представлявала разход, свързан с договора за потребителски кредит и следвало да бъде включена в ГПР на кредита, като тя е била изначално известна на кредитора, същата била уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния план по него и представлява част от месечната погасителна вноска. Твърди, че така формулирана неустойката излизала извън присъщите й функции и представлявала скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита. След това твърди, че било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Сочи, че нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 62.68 %. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия като %). Липсата на конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР в размер на 62.89 % води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основните изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин.Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК. Счита, че клаузата от договора предвиждаща събиране на такси по Тарифата за таксите и допълнителните услуги предоставени от „Кредирект“ ЕООД цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че при забава на длъжника се дължи само лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Ищецът излага подробни доводи за нищожност поради нарушение на изискванията на чл. 143, ал. 2 от ЗЗП и др. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на целия договор за потребителски кредит №1117405 от 27/07/2024 г., сключен между Г. Н. И., ЕГН **********, с адрес: ********* и „Кредирект“ ЕООД, със седалище и адрес на управление: Столична община, район „Младост“, гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 114 Е, ет.5, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, поради противоречие със закона, както и да осъди „Кредирект“ ЕООД да му заплати направените разноски по делото. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „Кредирект“ ЕООД, чрез адв.Х. М. от САК, в който изразява становище, че оспорва исковата молба като неоснователна, като излага подробни съображения. Сочи, че са неоснователни 2 претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Претендира присъждане на направените разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, съобразно нормата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: По делото се установи, че по силата на договор за потребителски кредит №1117405 от 27.07.2024г. ответното дружество „Кредирект“ ЕООД е предоставило в заем на ищеца Г. Н. И. сумата от 3 200 лева. Срокът за погасяване на кредита бил определен до 27.01.2026 г., при уговорени стандартен годишен лихвен процент – 50 % и ГПР – 62,89%, обща сума за погасяване 10 962 лв., от която 3 200 лв. главница, 1 621,24 лв. – лихва и неустойка в размер на 6 140,76 лв. Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза се установи, че сумата за заем в размер на 3200 лв. е предоставена от заемателя „Кредирект“ ЕООД на 19.04.2023 г. по Договора за потребителски кредит №1117405 от 27.07.2024г., общо платената сума от ищеца е в размер на 1 284 лева, погасяваща следните вземания: такса – 98,60, лихва – 133,33 лв. и неустойката по чл. 6, ал. 2 по процесния договор в размер на 1052,07 лева, към 01 .07. 2024 г. законната лихва е била 13, 63 % годишно. Поради това че към делото не е представена методика, таблица или формула , по която годишният процент на разходите (ГПР) е изчислен, съгласно изискванията на Приложение 1 към чл.19 , ал.2 от ЗПК. Посоченият ГПР обаче, съгласно нормативната уредба , следва да включва всички разходи, свързани с кредита, като възнаградителна лихва, начислени неустойки поради липса на обезпечение , такси и други дължими плащания вещото лице не може да потвърди коректността на посочения процент от 62.89 %. Още от заключението се установява, че при ГПР 62.89 % законната лихва се съизмерва 4.62 пъти, както и че действителният ГПР по процесния договор е значително в по-голям размер, като се има предвид, че следва да се върне в рамките на осемнадесет месеца горница в размер над 109, 1 %, предвид включената неустойка(виж погасителния план по договора). Горната фактическа обстановка съдът прие за установена след преценка поотделно и в съвкупност на събраните по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви. Установеното от фактическа страна мотивира следните правни изводи: Предявената искова претенция за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит №1117405 от 27.07.2024г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите е допустима, а разгледана по същество е изцяло основателна. От събраните по делото писмени доказателства по безспорен и категоричен начин се установи и доказа, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, като ищцовата страна е получила в заем сумата 3 200 лева. 3 Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. От анализа на събраните по делото доказателства се установява наличието на твърдяното в исковата молба основание за недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото в договора за кредит е посочено единствено, че той е в размер от 62,89 %. Действителният ГПР по процесния договор е значително в по-голям размер, като се има предвид, че следва да се върне в рамките на осемнадесет месеца горница в размер на 109, 1 %, предвид включената неустойка(видно от погасителния план по договора). Поради това е надвишен максималния праг на ГПР, установен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В този смисъл съдът констатира, че вземането се основава на нищожен договор за кредит, поради което на основание чл. 23 от ЗПК (и съобразно трайната съдебна практика – т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз (девети състав) от 21.03.2024 г., по дело С-714/22, ECLI: EU: C:2024:263, а така също и Определение № 50116 от 22.02.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. по описа на I търг. отделение на ВКС и Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. по описа на II търг. отделение на ВКС, Определение № 1059 от 24.04.2024 г. по т. д. № 1254/2023 г. по описа на I търг. отделение на ВКС) на възстановяване подлежи единствено чистата стойност на кредита – т. е. усвоената главница от 3200 лв. По изложените съображения процесния договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и следва да бъде прогласена неговата 4 нищожност, като по тази причина е безпредметно да се обсъждат останалите доводи на ищцовата страна за недействителност. По разноските: Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), в случаите на оказана безплатно правна помощ и съдействие на лица по чл. 38, ал. 1, т. 1,2 и 3 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Предпоставка за заплащането на този минимален размер е единствено постановяване на позитивно за страната, представлявана от адвокат, решение. В този смисъл е определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д.№ 195/2012 г., II т. о., ТК. Съдът не следва да се ръководи от посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а да извърши преценка за фактическата и правна сложност на делото. Следва да бъде съобразено решение по дело С438/22 на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г., съгласно което при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, §1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което решение на СЕС е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. В Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75, 2 ТО, ТК, е посочено, че съгласно това решение на СЕС от 25.01.2024 г., приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба №1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (предишна Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.)) е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, §1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Със същото определение е посочено, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици, като е изведено, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената Наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Наредба №1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа може да бъде разглеждана само като ориентир при определянето адвокатското възнаграждение, което следва да бъде присъдено съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА. В случая претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е почти двойно по–малко от минимума определен в Наредба №1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Следователно са налице предпоставките за присъждането му в искания размер от 690 лева за уважения иск, което видно от приложената по делото молба от адв. Б. Й., следва да бъде заплатено от ответника на ищеца. По правилата на процеса на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и направените от него разноски по делото за заплатена държавна такса в размер на 438,50 лева и 500 лв. – заплатен депозит за вещо лице. С оглед гореизложеното, съдът,

РЕШИ: ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит №1117405 от 27.07.2024 година, сключен между „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5 и Г. Н. И., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ****** ул. ******, обл.*****, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 от ЗЗД, поради противоречие на закона за потребителския кредит. ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5 да заплати на Г. Н. И., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ****** ул. ******, обл.***** сумата в общ размер на 938,50 лв., представляваща направените по делото разноски – 438,50 лева за внесена държавна такса и 500 лв. – заплатен депозит за вещо лице. ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5 да заплати на Г. Н. И., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ****** ул. ******, обл.***** сумата от 690 лева, представляваща адвокатско възнаграждение. Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – ***** в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Кредирект – гражданско дело № 20241720105956 по описа на Районен Съд – Перник, XIII-ти граждански състав

РЕШЕНИЕ № 1079 гр. Перник, 25.11.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Белла В. Стоименова при участието на секретаря Илиана Кр. И.ова като разгледа докладваното от Белла В. Стоименова Гражданско дело № 20241720105956 по описа за 2024 година Производството по делото е образувано по предявен от Г. И. Г., чрез адв. Б. Й., срещу „Кредирект“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и по предявен от „Кредирект“ ЕООД насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, а в условията на евентуалност насрещен иск по чл. 23 ЗПК. В исковата молба се твърди, че между ищеца и ответника „Кредирект“ ЕООД е сключен от разстояние договор за потребителски кредит № *********/ ********* г. /договора/, въз основа на който дружеството предоставило на ищеца кредит в размер на 1600 лева, а последният се задължил да върне сумата на 12 погасителни вноски в срок до 11.03.2025 г., заедно с възнаградителна лихва в размер на 50 % (551,48 лева), при годишен процент на разходите 62.67 %. С чл. 6, ал. 1 от договора страните се споразумели същият да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорната главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят определени условия. В чл. 18, ал. 1 от договора било предвидено, че ако кредитополучателят не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в двудневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 2 024,52 лева. Според клаузата на чл. 18, ал. 3 неустойката представлявала отделно от главницата и лихвата вземане, което се дължи за неизпълнение на задължение по договора за потребителски кредит и на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК същата не се включвала при изчисляване на годишния процент на разходите. В исковата молба са изложени съображения, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22, вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10. Сочи се, че не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не е посочен действителния размер на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключването му. В договора била посочено като обща сума за плащане – 2 151,48 1 лева, сбор от главницата по кредита от 1 600 лева и възнаградителната лихва в размер на 551,48 лева, но не била включена неустойката по чл. 18, ал. 1, надвишаваща по размер отпускания кредит – 2 024,52 лева. Според твърденията на ищеца неустойката, дължима поради непредставяне на обезпечение, следва да се включи в ГПР, тъй като същата реално представлява разход за кредитополучателя, произтича и е свързана пряко с договора за кредит. Ищецът сочи, че предвид предпоставките, при които неустойката става изискуема, тя има характер на възнаграждение и след изначално да бъде включен в ГПР. Поддържа, че при включването й в ГПР същият ще бъде в размер, надвишаващ максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това ищецът посочва, че в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент по кредита – 50 % и годишния процент на разходите – 62.67 %, но липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, доколкото не е конкретизирано кои компоненти са включени в него и как се формира същият като съответен процент. Последното според Г. И. Г. е нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК и е самостоятелно основание за нищожност на договора за кредит. С оглед на тези съображения Г. И. Г. моли да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответника „Кредирект“ ЕООД, че договор за потребителски кредит № *********/ ********* г. е нищожен на основание чл. 22, вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претендира разноски в производството. В отговор ответникът „Кредирект“ ЕООД, чрез адв. Х. М. – САК, оспорва предявените искове. Изразява становище, че договорът за кредит не е недействителен, като твърди, че същият отговаря на изискванията на ЗПК. Сочи, че както в него, така и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира. Твърди, че ГПР по договора за кредит е под нормативно определения лимит на ГПР към датата на сключване на договора – 62.67 % и не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е нарушена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според твърденията на ответното дружество неустойката поради непредставяне на обезпечение не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като в последния се включват компонентите му към датата на сключване на договора, а задължението за неустойка било предвидено да възникне ако кредитополучателят не осигури обезпечение след сключването на договора за кредит. В отговора на исковата молба се сочи, че съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/ 48/ ЕО за целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит, а неустойката обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор, като тя е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора. Изложено е още, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредитополучателят е бил наясно към датата на сключване на договора, като неустойката е индивидуално договорена между страните, а клаузата за заплащането й е напълно ясна и разбираема. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на вяска падежна дата. Било конкретизирано и обстоятелството, че се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. С оглед на тези съображения ответникът твърди, че още към момента на сключването на договора за кредит потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Отделно поддържа, че кредитополучателят е имал възможност в четиринадесетдневен срок да се откаже от договора, което не е направил. В отговора на исковата молба е изложено също, че между „Кредирект“ ЕООД и Г. И. Г. са сключени общо четири договора за потребителски кредит при идентични условия, като при сключването на всеки следващ потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и със задължението за заплащане на неустойка. Освен това ищецът се запознал неколкократно с условията по договора, като по всеки договор е получавал преддоговорна информация и е бил наясно с икономическите последици на уговорките за неустойка. Според ответника процесният договор за 2 потребителски кредит следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на базата на четирите договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при едни и същи условия. Ответникът „Кредирект“ ЕООД, който е ищец по насрещната искова молба, твърди, че въз основа на процесния договор за потребителски кредит № *********/ ********* г. е предоставил на Г. И. Г. кредит в размер на 1600 лева. Сочи, че поради неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума към насрещната искова молба прилага уведомление за обявяване на задълженията по кредита за предсрочно изискуеми. Поддържа, че Г. И. Г. му дължи главница в размер на 1600 лева, като уточнява, че последният е направил две плащания по кредита – на 30.05.2024 г. – 200 лева и на 08.07.2024 г. – 306 лева, но с тях са погасени други задължения по договора, а главницата е останала изцяло незаплатена. Поради това моли ответникът по насрещния иск да бъде осъден да му заплати сумата 1094 лева – частична претенция от общодължимата сума 1600 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й погасяване. При условията на евентуалност, ако със съдебното решение бъде признато за установено, че договорът за потребителски кредит е нищожен, „Кредирект“ ЕООД моли Г. И. Г. да бъде осъден да му върне на основание чл. 23 ЗПК сумата 1094 лева, представляваща непогасената чиста стойност на кредита, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й погасяване. Претендира разноски. Ответникът по насрещните искове – Г. И. Г., оспорва същите. Моли да се приеме, че е заплатил по процесния договор за потребителски кредит сумите 506 лева, както и 501,58 лева, тоест общо 1007,58 лева, доколкото излага съображения, че от представените с отговора на исковата молба на „Кредирект“ ЕООД доказателства не може да се установи какви точно суми са погасени. Поради това счита, че непогасеният дълг възлиза на 592,42 лева. Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа страна: Като безспорно между страните, обявено и с доклада по делото, е това, че между Г. И. Г. и „Кредирект“ ЕООД е сключен от разстояние договор за потребителски кредит № *********/ ********* г., както и че „Кредирект“ ЕООД е предоставило на Г. И. Г. договорения паричен кредит от 1600 лева. От приложения по делото договор за потребителски кредит № *********/ ********* г. е видно, че между страните е уговорено връщане на заемната сума на 12 погасителни вноски, всяка в размер на 348 лева, при уговорена възнаградителна в размер на 50% (551,48 лева) и годишен процент на разходите /ГПР/ от 62.67 %. В погасителния план са включени и вноски за неустойка: 3 вноски по 281,33 лв. и 9 вноски по 131,17 лв. или общо за сумата от 2024,52 лв. за целия период. Съгласно заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективно, безпристрастно и компетентно изготвена, общата сума за плащане по договора възлиза на 4176,00 лева, като от длъжника са извършени две плащания общо в размер на 506 лева, от които 200,00 лв. с дата 30.05.2024 г. и 306,00 лв. с дата 08.07.2025 г. В чл. 6, ал. 1 от договора е предвидено предоставяне на обезпечение в срок до 2 дни от сключване на договора под формата на банкова гаранция или поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на определени условия. В случай на непредставяне на обезпечение в този срок е предвидено в чл. 18, ал . 1 от договора заплащане на неустойка от заемополучателя в размер на 2024,52 лв. Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства и изготвената съдебно-счетоводна експертиза. При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: Предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за прогласяване 3 за нищожен, като противоречащ на разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, договор за потребителски кредит е процесуално допустим, а разгледан по същество същият е основателен. Ответник по делото е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановим средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният от тях договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, следователно приложение намират нормите на ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко от императивните изисквания води до настъпването на тази недействителност. Този порок обуславя изначалната недействителност на договора при неговото сключване, която, когато бъде установена, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. За да обоснове твърденията си за недействителност на договора, ищецът се позовава на противоречие със закона и по-конкретно на нарушение на нормата на чл. 22, вр. чл. 11, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно ал. 1 на чл. 19 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на същата правна норма е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Алинея 5 от чл. 19 от ЗПК регламентира по императивен начин, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е дадена дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ – това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е изяснено в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК като „сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя“. Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът. Целта на цитираните разпоредби е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В случая в договора е посочено, че ГПР е в размер на 62.67 %, но от съдържанието му не може да се направи извод по какъв начин е формиран ГПР. С посочването, че ГПР включва единствено възнаградителната лихва, която е в размер на 50 %, потребителят е въведен в заблуждение относно обстоятелството какви разходи са включени в разликата над 50% до 62,67%. В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, ГПР на кредита и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР. След като разходът е посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реално дължимата от него сума по кредита. От изложеното следва, че е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Освен това в случая получаването на кредита се обуславя от задължително даване на обезпечение при определени условия. При непредоставяне на обезпечение се предвижда 4 неустойка, която представлява разход, който е следвало да се включи в ГПР и липсата му е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК /в този смисъл – Определение № 50685/ 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. ВКС/. Следва да се има предвид, че уговорената в договора неустойка не е за неизпълнение на същинското задължение на длъжника по договора за кредит, а на допълнително задължение за обезпечаване при неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение по договора не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемателя и риска по предоставянето на заем към датата на сключване на договора, с оглед индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Така уговорена неустойката противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като на практика обезпечението, което кредиторът би получил при неизпълнение, би надхвърлило многократно максимално допустимия размер на обезщетението за забава, а именно законната лихва. Така неустойката става втора, скрита възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК не е включена в ГПР. Освен това ако този разход за неустойка беше включен в ГПР, то изчислен неговият размер според вещото лице би бил в размер на 550,09%, което надхвърля многократно максимално допустимия размер, посочен в експертизата, изчислен към ********* г. /датата на сключване на договора/ от 68,95%, следователно налице е нарушение и на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В практиката на СЕС /Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС/ е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. След като в общото задължение на ищеца се включва и задължението за плащане на неустойка, което макар да не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, е включено в общия дълг към месечните вноски, този начин на оповестяван на ГПР се явява несъответен на изискванията на ЗПК /в нарушение на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ГПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК/. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК. С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и следва да прогласи неговата нищожност. Според чл.23 ЗПК когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Ищецът по насрещния иск е признал факта, че е получил плащания от ответника по насрещния иск в размер на 506,00 лева, като този факт се установява и в допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. Предвид извода за недействителност на договора за кредит, извършеното плащане следва да бъде отнесено за погасяване единствено на задължението за главница. Така ответникът по насрещния иск дължи връщане на заетата сума в размер на 1600,00 лв. и след приспадане на плащането й от 506,00 лв., то остатъкът по задължението й е в размер на 1094,00 лв. С оглед изложеното, предявеният насрещен иск за осъждане на Г. И. Г. да заплати на „Кредирект“ ЕООД сумата 1094,00 лв. – представляваща остатък от непогасената главница, предоставена по недействителен Договор за потребителски кредит от ********* г. е 5 основателен и следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК. Като последица от предявяване на иска следва да бъде уважено и искането за присъждане на законна лихва върху нея, считано от подаване на насрещната искова молба – 27.12.2024 г. до окончателното й плащане. По разноските: Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът по първоначалния иск следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски по делото. Като доказано направени такива съдът намира следните разноски: 167,04 лв. за държавна такса и 300,00 лв. за внесен депозит за вещо лице. По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1050 лв., съдът намира следното: Съобразно разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски могат да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК, само когато е доказано извършването им. Изтъкнато е, че когато е договорено между страните заплащане на адвокатското възнаграждение по банков път, плащането следва да бъде документално установено със съответните банкови документи. Видно от представения договор за правна защита и съдействие от 30.09.2024 г., между ищеца и неговия адвокат е договорено възнаграждение в размер на 600 лева, с основание „за образуване и водене на исково производство срещу „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, във връзка с нищожни/неравноправни клаузи по Договор за потребителски кредит № ********* от ********* г.“, платимо по банков път /л.7 гръб/. Представено е платежно нареждане от 01.10.2024 г. за банков превод до посочената в договора банкова сметка на адв. Й. за сумата от 1050 лв., с основание, изписано на латиница „плащане“ и наредител Г. И. Г.. Така представеният банков документ за направено плащане до адв. Й. /л. 8 от делото/ удостоверява превод за сума, която е значително по-висока от договорената такава за адвокатско възнаграждение, като от посоченото основание „плащане“ не става ясно дали в тази сума не се включват и други, различни като основание суми, например за държавна такса, депозит за вещо лице и др. във връзка с воденото производство, още повече че впоследствие наредител по платежния документ за внесена държавна такса /л. 38/ и по този за внесен депозит за вещо лице /л. 97/ е именно адв. Й.. Поради това представеният документ следва да се разглежда като доказващ извършен разход за адвокатско възнаграждение само до размера на договореното такова между ищеца и адвоката. От изложеното следва, че са налице предпоставките за присъждане на разноски за адвокат в полза на ищеца в размер на 600 лева. Преценявайки действителната фактическа и правна сложност на делото, обема и сложността на извършената от пълномощника на ищеца работа, съдът намира, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника е неоснователно по отношение на размера от 600 лева. Предвид гореизложеното, ответното дружество „Кредирект“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на Г. И. Г. сумата 1067,04 лв., представляваща разноски за производството по главния иск. С оглед изхода на процеса по насрещния иск, ответникът по него дължи разноски на ищцовото дружество по представен списък по чл. 80 ГПК в размер на 480,00 лева за адвокатско възнаграждение и 50,00 лв. за платена държавна такса. По изложените съображения, Г. И. Г. следва да бъде осъден да заплати на „Кредирект“ ЕООД сумата 530,00 лв., представляваща разноски за производството по насрещния иск. Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договор за потребителски кредит № *********/ ********* г., сключен между Г. И. Г., ЕГН ********** и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, представлявано от Н.П.П.. ОСЪЖДА на основание чл. 23 ЗПК Г. И. Г., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, представлявано от Н.П.П., сума в размер на 1094,00 лв. /хиляда деветдесет и четири лева/, остатък по главница по договор за потребителски кредит № *********/ ********* г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 27.12.2024 г. до окончателното й плащане. ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, представлявано от Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ на Г. И. Г., ЕГН ********** сума в размер на 1067,04 лв. /хиляда шестдесет и седем лева и 04 ст./ за разноски в производството. ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Г. И. Г., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, представлявано от Н.П.П., сума в размер на 530 лв. /петстотин и тридесет лева/ за разноски в производството. РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – Перник в двуседмичен срок от връчването му на страните. ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.