Сити Кеш – бързи кредити

Сити Кеш – гражданско дело № 20244520104476 по описа на Районен Съд – Русе, XII граждански състав

РЕШЕНИЕ № 387 гр. Русе, 10.03.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Десислава Н. Великова при участието на секретаря Светла К. Г.а като разгледа докладваното от Десислава Н. Великова Гражданско дело № 20244520104476 по описа за 2024 година Ищецът Ц. П. П. твърди, че на 03.02.2023 г. сключила Договор за паричен заем „Кредирект“ № 808701 със ответното дружество „Стик – Кредит“ АД със следните параметри: размер на отпуснатия заем: 1500 лева; обща сума за плащане: 2102,28 лева; размер на погасителни вноски: 4 по 50,06 лева и 14 по 135,86 лева; вид вноска: месечна; брой вноски: 18; дата на първи падеж: 06.03.2023 г.; дата на последен падеж: 05.08.2024 г.; общ размер на неустойка: 3045,72 лева; обща сума за плащане с „неустойка“: 5148 лева; месечна вноска с неустойка: 286 лева; фиксиран годишен лихвен процент: 40,05 %; годишен процент на разходите: 48,06 %. Съгласно чл. 6 от Договора заемателят се задължавал в срок от 3 дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение заемателят дължал на заемодателят неустойка в размер на 3045,72 лева, която се начислявала автоматично от ответника, като с подписването на договора за заем, заемателят се считал за уведомен за нейното начисляване. Тя се заплащала разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. Съгласно чл. 33 от от ОУ на договора трябвало да се представят 1 следните обезпечения: 1) Поръчителство на едно или две физически цица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат ли осигурителен доход в общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябвало да бъде в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата. 2) Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема й обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем. Съгласно чл. 37, ал. 3 от ОУ: В случай че заемодателят поискал, а заемателят не предоставял, каквото и да е годно обезпечение на договора за заем съгласно настоящите общи условия, в срок до 3 дни, считано от подписване на договора за заем, същият дължал на заемодателят неустойка, индивидуализирана в договора за заем. Счита, че сключения договор бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД , във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от 33Д, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като ГПР не включвал дължимата от ищеца неустойка и същия надвишавал определения размер. Липсвала конкретизация относно начина, по който бил формиран ГПР в размер на 48,06 %, като не било ясно, кои компоненти в него се включвали. Към ГПР не била включена неустойка в общ размер на 3045,72 лева, която била разсрочена и добавена в размера на 150,14 лева към всеки месец към месечната сума за плащане. ГПР не било в размер на 48,06 %, а бил в по-висок размер – 117,68 %. Иска да бъде постановено съдебно решение, с което да се прогласи нищожността на Договор за паричен заем „Кредирект“ № 808701/03.02.2023 г. с ответника на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗКП, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК във вр. 9 чл. 22 от ЗПК и чл. 23 от ЗПК. В условия на евентуалност да бъде прогласена нищожността на клаузите по т. 6.1 и по т. 6.2 от Договор за паричен заем „Кредирект“ № 808701 от 03.02.2023 г. на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1, евентуално предл. 3 от ЗЗД и чл. 21, ал. 1 от ЗПК. 2 В отговора на исковата молба ответникът „Стик – Кредит“ АД счита предявените искове за неоснователни. Предявил е насрещен иск, като заявява, че иска да бъде осъден ищеца по настоящия иск – ответник по насрещния иск на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД да заплати на „Сити Кеш“ – ищец по насрещния иск, сумата от 1250 лева – част от неплатено задължение за главница по Договор за паричен заем № 808701/03.02.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 24.10.2024 г. до окончателното й изплащане, а в случай, че целия договор бил недействителен на основание чл. 23 от ЗКП, ищеца по настоящия иск – ответник по насрещния иск да заплати на „Сити Кеш“ – ищец по насрещния иск, сумата от 1250 лева – задължение за главница по Договор за паричен заем № 808701/03.02.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 24.10.2024 г. до окончателното й изплащане. Заявява, че кредитополучателят бил направил само две плащания по договора за кредит на 16.05.2023 г. – 150 лева и на 07.12.2023 г. – 100 лева. От погасената сума по целия кредит била 250 лева, а договора бил изцяло падежирал на 05.08.2024 г. Към настоящия момент задължението на ответника било 6149,33 лева, от които 1500 лева – главница; 602,28 лева – възнаградителна лихва; 3035,21 лева – договорна неустойка и 1011,84 лева такси. Предявяват само иск да бъде осъдена Ц. П. да заплати на ответника 1250 лева, представляваща част от неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем № 808701/03.02.2023 г. в общ размер на 1500 лева, ведно със законната лихва, считано от 24.10.2024 г. до окончателното й изплащане, а в условия на евентуалност, ако се приеме, че процесния договор е недействителен на основание чл. 23 от ЗКП в цялост да бъде осъдена да им заплати сумата от 1250 лева, представляваща незаплатената част от чистата стойност на кредита по Договор за паричен кредит № 808701/03.02.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 24.10.2024 г. до окончателното и изплащане. В отговора на насрещния иск, ответникът по него Ц. П. П. го оспорва. Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното: С Договор за паричен заем „Кредирект“ № 808701 ответното дружество 3 сключило с ищеца договор за кредит със следните параметри: размер на отпуснатия заем: 1500 лева; обща сума за плащане: 2102,28 лева; размер на погасителни вноски: 4 по 50,06 лева и 14 по 135,86 лева; вид вноска: месечна; брой вноски: 18; дата на първи падеж: 06.03.2023 г.; дата на последен падеж: 05.08.2024 г.; общ размер на неустойка: 3045,72 лева; обща сума за плащане с „неустойка“: 5148 лева; месечна вноска с неустойка: 286 лева; фиксиран годишен лихвен процент: 40,05 %; годишен процент на разходите: 48,06 %. Съгласно чл. 6 от Договора заемателят се задължавал в срок от 3 дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение заемателят дължал на заемодателят неустойка в размер на 3045,72 лева, която се начислявала автоматично от ответника, като с подписването на договора за заем, заемателят се считал за уведомен за нейното начисляване. Тя се заплащала разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. Според чл. 33 от от ОУ на договора трябвало да се представят следните обезпечения: 1) Поръчителство на едно или две физически цица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат ли осигурителен доход в общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябвало да бъде в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата. 2) Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема й обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем. В чл. 37, ал. 3 от ОУ било посочено, че в случай че заемодателят поискал, а заемателят не предоставял, каквото и да е годно обезпечение на договора за заем съгласно настоящите общи условия, в срок до 3 дни, считано от подписване на договора за заем, същият дължал на заемодателят неустойка, индивидуализирана в договора за заем. Ищецът бил заплатил само две вноски по договора за кредит: на 16.05.2023 г.– 150 лева и на 07.12.2023 г. – 100 лева. Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави 4 следните правни изводи: Изхождайки от предмета на процесния Договор за паричен заем „Кредирект“ № 808701/03.02.2023 г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието „потребител“, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е бил предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията 5 за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната странаответника- кредитор клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143 – 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В конкретния случай сключеният договор за паричен заем е недействителен, като неотговарящ на изискванията на ЗПК. На първо място съдът прима, че уговорената в чл. 6 от договора, и чл.33 и чл.37 от ОУ неустойка, според която същата се дължи при неосигуряване в тридневен срок от сключване на договора на обезпечение чрез поръчителството на поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в чл. 33 от ОУ условия или да предостави банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити. На 6 практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както е изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договор за кредит. В конкретния случай няма никакви данни как е извършена проверката за кредитоспособност на ответника и какво е становището на кредитния консултант. По посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ищеца да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. 7 Съдът счита, че посочената неустойка следва да бъдат включена в годишния процент на разходите, тъй като това са възнаграждения по самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПП, но в случая това не е сторено. Така некоректно е посочен размерът на ГПР в договора за кредит, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е недействителен. Отпуснатият кредит е в размер на 1500 лева, платим на 18 месечни вноски. Договорната лихва е 40,05 %. Посоченият ГПР в договора е 48.06 %. В него обаче не е включено възнаграждението за неустойка, което, съгласно Погасителния план към Договора е в размер на 3045,72 лв., платимо на 18 ежемесечни вноски за периода на действие на договора за кредит или над 120 % от главницата. Следователно посоченият в договора ГПР очевидно не отговаря на реалния, който би се получил при съобразяване на всички възнаградителни плащания. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посоченият в договора ГПР е неверен. В договора и в общите условия не е уредено от какви компоненти е съставен ГПР. В този случай, размерът на ГПР при включване на процесната неустойка ще бъде многократно над 50 %. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, като според ал.5 на същия текст клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни 8 норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не са включени клаузите за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (Решение № 30/09.03.2020 год. по в.т.д. № 33/2020 год. по описа на РОС). Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор. По изложените съображения и предвид недействителността на договора на посоченото основание – чл. 22, вр. чл. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед изложеното предявения иск е основателен и следва да се уважи. Според чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С обявяването на договора за недействителен кредиторът губи преимуществото на сроковете за плащане на вноските по договора, които са основание за поставяне на длъжника в забава, следователно същият не може да претендира и обезщетение за забава на задължение по недействителен потребителски договор (Определение № 395/01.11.2022 год. по в.ч.т.д. № 290/2022 год. по описа на РОС). Поради това потребителят дължи връщане на главницата от 1500 лв. В коректния случай ищцата е заплатила общо по процесния договор сумата от 250 лв., поради което предявеният насрещен иск следва да се уважи изцяло. С оглед изхода на спора страните не си дължат разноски за производството. Мотивиран така, съдът РЕШИ: ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за паричен заем „Кредирект“ № 808701/03.02.2023 г. сключен между Ц. П. П., ЕГН ********** от ******* и ”Стик Кредит” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.”Оборище“ № 13 Б, на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД с чл.22 във вр. с чл.11 от ЗПК, поради противоречие със закона. ОСЪЖДА Ц. П. П., ЕГН ********** от ******* да заплати на ”Стик Кредит” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.”Оборище“ № 13 сумата от 1250 чистата стойност на кредита по Договор за паричен заем „Кредирект“ № 808701/03.02.2023 г. на основание чл.23 ЗПК. РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Русенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от решението до страните.

Сити Кеш – гражданско дело № 20241110150465 по описа на Софийски Районен Съд, 151-ви състав

РЕШЕНИЕ № 5993 гр. София, 04.04.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Б В при участието на секретаря С В като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20241110150465 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното: С. А. И. е предявил срещу „С..“ ООД установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.2 и чл. 22 от ЗПК, с който се иска да бъде провъзгласен за недействителен договор за потребителски кредит № …, сключен на 27.12.2023 г. Ищецът твърди, че е сключил договор за потребителски кредит № … на 27.12.2023 г. с ответното дружество. Сочи, че размерът на кредита е бил 2400 лв., като е трябвало да бъде върната сумата 3213,92 лв., но освен това е била предвидена неустойка в размер на 3014,08 лв., с която общата стойност която следвало да бъде върната е била 6228 лв. При това положение в договора е бил посочен годишен процент на разходите в размер на 54,45 %. В чл. 5, ал. 1 от договора е било предвидено задължение за сключване на някое от изброените от кредитодателя обезпечения, което трябвало да се сключи в срок от 3 дни от сключването на договора, като в случай на неизпълнение на това задължение кредитополучателят следвало да заплати неустойка, предвидена в чл. 11, ал. 1 в размер на 3014,08 лв., която неустойка е била разсрочена и се заплащала заедно с всяка вноска по договора за кредит. Твърди, че уговорената възнаградителна лихва е прекомерна и противоречи на добрите нрави. Счита, че допустимата договорна лихва е била в размер на 41,40 %, а в случая уговорената е била в размер на 44,50%. Твърди, че в определяния ГПР не са включени всички разходи, които следвало да направи потребителят. Освен това в него не била посочена методиката, по която се определя посоченият годишен процент на разходите. Счита, че действителният годишен процент на разходите е над 105%, доколкото в него е следвало да бъде включена неустойката по чл. 11 от договора. Твърди, че сключената неустойка излиза извън присъщите и функции и представлява скрито възнаграждение за ползването на заетата сума. Твърди, че съгласно уговорките в договора се променят последиците предвидени в чл. 71 ЗЗД при непредоставяне на обезпечение по договора. Твърди, че е заплатил сумата в размер на 2076,00 лв. по договора. С оглед гореизложеното моли за отхвърлянето на предявения иск. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че неустоечната клауза не е част от съществените елементи на договора, поради което не би могла да доведе до недействителност на целия договор. В 1 допълнение на това посочва, че ако се приеме, че неустойката е нищожна, същата ще се счита за изначално неуредена и правилно невключена към ГПР. Посочва, че договорът отговаря на изискванията на ЗПК, като главницата и лихвата са валидно уговорени. Твърди, че правилно е определен годишният процент на разходите, като същият не противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че ГПР е следвало да включва компонентите към датата на сключването на договора, а евентуалната неустойка би възникнала след сключването му. Оспорва твърдението, че уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Сочи, че в закона е бил предвиден максимален размер на ГПР от 69%, който не бил надвишен. Освен това потребителят бил уведомен за всички дължими суми при сключването на договора. На следващо място, твърди, че уговорената между страните неустойка е действителна, като тя била уговорена като санкция при неизпълнение на задължение от страна на кредитополучателя. Посочва, че потребителят е имал на разположение 14 дни да се откаже от сключения договор. Оспорва да е било налице неравнопоставеност между страните, доколкото ищецът е разполагал с яснота относно всички свои задължения. С оглед гореизложеното моли за отхвърлянето на предявения иск. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По иска с правна квалификация чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ГПК вр. 143, ал.1 ЗЗП в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, както и че същият е нищожен на твърдените в отговора на исковата молба основания. В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора. От фактическа страна: По делото е приет договор за потребителски кредит № …/27.12.2023 г., съгласно който ответното дружество се е задължило да предостави на ищеца потребителски кредит в размер на 2400 лв. В договора е посочен фиксиран лихвен процент по кредита в размер на 44, 50 % и годишен процент на разходите от 54, 45 %, като общата сума, дължима се равнява на 3213, 92 лв. Съгласно чл. 5 страните са се споразумели в тридневен срок от сключване на договора заемателят да предостави обезпечение по кредита, изразяващо се в безусловна банкова гаранция или поръчителство, като в чл. 11 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на 3014, 08 лв. Приет е и погасителен план, в който са посочени следните вземания: 2400 лв. главница, 813, 92 лв. лихва, 3014, 08 лв. неустойка и общо дължима сума от 6228 лв. Тези вземания са посочени и в приложения по делото Стандартен европейски формуляр. Съгласно чл. 4 от договора с полагането на подписа си в договора кредитополучателят удостоверява, че е получил в брой заемната сума в размер на 2400 лв. по делото са приети 4 броя приходни касови ордери, от които се установява, че ищецът е заплатил сума по кредита в общ размер от 2076 лв. По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което след преценка по чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, обективно и компетентно изготвено. Вещото лице е посочило, че по процесния договор за кредит са били извършени погасявания в общ размер от 3114 лв., от които 306, 56 лв. са били отнесени за погасяване на главница, 534 лв. – за договорна лихва, и 2273 лв. – за неустойка. Съгласно заключението размерът на законната лихва за забава към 27.12.2023 г. е 13, 12 %. Вещото лице е установило е, че посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 54, 45 % включва единствено дължимата договорна лихва, а ако при изчисляването му се включи и предвидената в договора неустойка от 3014, 08 лв., размерът на годишния процент на 2 разходите се равнява на 180, 04 %. От правна страна: Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер. Съгласно удостовереното в договора уговорената сума е била предадена на ищеца, поради което договорът се счита за сключен. Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка в полза на кредитора при неизпълнение на това задължение, и съпоставянето им всяка с естеството на сключения договор за заем, налага извод, че по силата на същите ответникът е договорил скрито възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя: физическо лице – поръчител, или банкова гаранция в двукратния размер на цялото задължение на заемателя по договора (включващо главница и лихви) и тридневен срок за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Така се стига до значително нарастване на цената на кредита и възлагане на потребителя финансова тежест. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е разгледана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК, в което е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Обстоятелствата, обуславящи възникването на задължение за заплащане на посочената неустойка, водят до извод, че с нея се цели постигане на забранен от закона правен резултат, като тя води до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, тъй като длъжникът изначално е изправен пред невъзможността да изпълни задължението, чието изпълнение обезпечава неустойката. Основателен е и доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита – допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава 3 изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че бъдат включени, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, като съгласно заключението на вещото лице при включването на неустойката се получава годишен процент на разходите в размер на 180, 04 %, вместо посочения в договора 54, 45 %. Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и понапред, след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че тези вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, според които за да осигури по-голяма защита на потребителите законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват неоснователни. Ето защо и предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде уважен. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски. Той претендира адвокатско възнаграждение в размер на 750 лв., заплатено в брой съгласно отбелязването в приложения по делото договор за правна защита и съдействие (л. 13). С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно, като прецени, че следва да намали възнаграждението до сумата от 400 лв., която е минимално предвиденият размер на адвокатско възнаграждение за процесуално 4 представителство по оценяеми искове съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Съдът намира, че на процесуалния представител на ищеца се дължи този размер на възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално представителство по следните съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено на „разумни“ съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат „пропорционални“. Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в понисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение. При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа и правна сложност. По изложените съображения съдът намира, че в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски по делото в общ размер от 796 лв., от които 96 лв. държавна такса, 300 лв. депозит за съдебно-счетоводна експертиза и 400 лв. адвокатско възнаграждение. РЕШИ: ПРОГЛАСЯВА по предявения от С. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Д…“БЛ.. вх. А, ет. 5, АП.., срещу „С..“ ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София, район „М..“, бул.”Ц..” № …, ет. 5, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.2 и чл. 22 от ЗПК нищожността на договор за потребителски кредит № …, сключен на 27.12.2023 г. ОСЪЖДА „С..“ ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София, район „М..“, бул.”Ц..” № …, ет. 5, да заплати на С. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Д…“БЛ.. вх. А, ет. 5, АП.., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер на 796 лв. Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. Препис от решението да се връчи на страните.

Сити Кеш – гражданско дело № 20254110100407 по описа на Районен Съд – Велико Търново, XVI състав

РЕШЕНИЕ № 921 гр. Велико Търново, 30.06.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ при участието на секретаря ИВАНКА Д. ТРИФОНОВА като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ Гражданско дело № 20254110100407 по описа за 2025 година Производството е образувано по искова молба на М. О. К., в която се излагат твърдения, че с ответника е сключила Договор за паричен заем Кредирект № *** от 19.04.2021г., съгласно който последният й е предоставил сумата от 1000 лв. Изтъква се, че задължението е следвало да се погаси заедно с начислените договорна лихва и неустойка в срок до 19.04.2022г. Навеждат се доводи, че в договора и в Общите условия на кредитора е уговорено задължение за предоставяне на обезпечение от кредитополучателя чрез поръчител или банкова гаранция, а в случай на неизпълнение – плащане на неустойка от 1341,72 лв. Изтъква се, че е налице неяснота при формиране на годишния процент на разходите /ГПР/ и невключване в него на разходите за неустойка, водещо до надвишаване размера по чл. 19, ал. 4 от ЗПК както и че уговорената възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва. Твърди се, че това води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК като отправя искане до съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността му, както и да осъди ответника да плати направените по делото разноски Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, представя отговор на исковата молба, в който оспорва основателността на исковата претенция. Признава сключването на процесния договор като изтъква, че оспорените клаузи са действителни и не противоречат на изискванията на ЗПК. С оглед изложеното се отправя искане за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски. Ответниците, в срока по чл. 131 от ГПК, представят отговори на исковата молба, в който оспорват основателността на предявените искове. Признават сключването на договорите за 1 кредит и за предоставяне на поръчителство като изтъкват, че оспорените клаузи са действителни, поради което е налице валидно основание за плащане на уговорените с тях суми. С оглед изложеното се отправя искане за отхвърляне на исковите претенции и за присъждане на разноски. Съдът, като взе предвид становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното: Предмет на делото са обективно съединени искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/. От събрания доказателствен материал се установява следната фактическа обстановка: На 19.04.2021г. между „СИТИ КЕШ” ООД в качеството на кредитор и М. К. в качеството на кредитополучател е сключен Договор за паричен заем Кредирект № ***Кредиторът предоставил на кредитополучателя сумата от 1000 лв., която следвало да се върне заедно с начислената възнаградителна лихва от 274,28 лв. на 12 месечни вноски в срок до 19.04.2022г. Страните постигнали съгласие ГПР по кредита да е 47,96 %, а годишният процент на възнаградителната лихва – 40,05 %. В т. 6 от договора кредитополучателят поел задължение в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение по чл. 33 от Общите условия – чрез поръчител или банкова гаранция, а при неизпълнение – да плати неустойка в общ размер на 1341,72 лв., разпределена на вноски съгласно погасителния план. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което за него са приложими разпоредбите на ЗПК. Клаузата на т. 6.2, в която е уговорена неустойка при непредоставяне на обезпечение от длъжника след отпускане на кредита е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД тъй като накърнява добрите нрави. Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката цели да обезпечи изпълнението на задължението по договора и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Уговарянето й извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции води до нищожността на неустойката, защото противоречи на принципа на справедливост в гражданските и търговските правоотношения. В разглеждания случай чрез нея се цели да се прехвърли рискът от неизпълнение на задължението на кредитора преди отпускане на кредита да прецени платежоспособността на длъжника и да поиска обезпечение. Поради това неизпълнението на задължението на длъжника да предостави исканото обезпечение не води до възникване на вреди за кредитора по смисъла на чл. 92 от ЗЗД като последният не може да черпи права от собственото си неизпълнение и да начислява допълнителни разходи към погасителните вноски по договора за кредит. Липсата на реални вреди от непредоставянето на обезпечение е показателно, че с неустойката се цели заобикаляне изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като се прикрие включването на допълнително възнаграждение във връзка с предоставяне на кредита, надвишаващо по размер предоставеното финансиране и постъпващо като печалба в полза на кредитора, поради което клаузата на т. 6.2 от договора е нищожна и на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Изложенитесъображения навеждат на извод за нарушаване на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за определянето на ГПР в договора за кредит по ясен и разбираем начин, на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за ненадвишаване на ГПР над пет пъти размера на законната лихва. Това води до недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК, като кредитополучателят следва да върне само чистата стойност на кредита, без начислените лихви. Поради изложеното исковата претенция по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК е основателна и следва да бъде уважена. При този изход на делото искането на ответника за присъждане на разноски е неоснователно като на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК той следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 584,64 лв. представляващи направените по делото разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Възражението на ответника за прекомерност на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение е неоснователно. Същото е определено в минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 и § 2а от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, което съответства на реално извършената работа по делото от процесуалния представител и с обстоятелствата, че то не се характеризира с правна и фактическа сложност, и е решено в едно съдебно заседание. Водим от горното, Великотърновският районен съд

РЕШИ: Приема за установено по предявения иск от М. О. К. с ЕГН: ********** от гр. ***, ж.к. „***”, бл. *, вх. *, ет. **, ап. *, срещу „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, район ***, бул. „***” №*, ет. *, че Договор за паричен заем Кредирект № ***от ***г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от Закона за потребителския кредит. Осъжда „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, район ***, бул. „***” №*, ет. *, да заплати на М. О. К. с ЕГН: ********** от гр. ***, ж.к. „***”, бл. * вх. *, ет. *, ап. **, сумата от 584,64 лв. /петстотин осемдесет и четири лева и шестдесет и четири стотинки/, представляваща направени по делото разноски. Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Сити Кеш – гражданско дело № 20251110117903 по описа на Софийски Районен Съд, 174-ти граждански състав

РЕШЕНИЕ № 20697 гр. София, 14.11.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА при участието на секретаря НАДЕЖДА КР. ИГНАТОВА като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА Гражданско дело № 20251110117903 по описа за 2025 година Съдът е сезиран от Ф. Е. П., ЕГН ********** срещу „Сити кеш” ООД, ЕИК 202531869 иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Договор за паричен заем №9452794, сключен между страните по делото на 25.09.2024 г. е нищожен, поради противоречие със закона. Ищецът твърди, че с ответника е сключен Договор за паричен заем №9452794 на 25.09.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищца в заем сумата в размер на 3400 лв., при посочен ГПР в договора 63.15%, който кредит ищецът се е задължил да върне на ответника на 8 месечни вноски. Излага аргументи, че договора е сключен в противоречие на императивните разпоредби на ЗПК. Ответникът оспорва иска като неоснователен. Излага подробни съображения за валидност на процесния договор. Признава факта, че между страните е сключен процесния договор за кредит и че сумата за неустойка не е включена с посочения в договора ГПР, като подробно аргументира защо същата не следва да е част от ГПР. Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и събраните по делото доказателства и правните разпоредби намира 1 следното от фактическа и правна страна: Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Договор за паричен заем №9452794, сключен между страните по делото на 25.09.2024 г. е нищожен, поради противоречие със закона. В доказателствена тежест на ищеца е по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да докаже, че договора противоречи с императивна правна норма. Страните не спорят и съдът с доклада е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: сключването между страните на Договор за паричен заем №9452794 на 25.09.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищца в заем сумата в размер на 3400 лв., при посочен ГПР в договора 63,15%, който кредит ищецът се е задължил да върне на ответника на 8 месечни вноски, както и че сумата за неустойка не е включена в ГПР. Преценката относно действителността на процесните договори за потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесното договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ /“Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание“/, чл. 9 – чл. 11 ЗПК. Договорът е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, при съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства за комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита 2 изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 63,15 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойка за непредставено в тридневен срок обезпечение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Видно от приетия като писмено доказателство по делото договор за паричен заем неустойката е разсрочена и включена в месечната вноска за погасяване на кредита. При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Въз основа на гореописаните мотиви съдът намира главният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за паричен заем за основателен и следва да го уважи. По разноските: При този изход на правния спор право на разноски за съдебното производство има ищецът в размер на 136 лв. за заплатена държавна такса и 400 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, с оглед основателност на възражението на ответника за прекомерност, както и липсата на фактическа и правна сложност на делото. Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен от Ф. Е. П., ЕГН ********** срещу „Сити кеш” ООД, ЕИК 202531869 Договор за паричен заем №9452794, сключен между страните по делото на 25.09.2024 г., поради противоречие със закона. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869 да заплати на Ф. Е. П., ЕГН ********** сумата в размер на 536 лв., представляваща съдебни разноски. Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.