АПС БЕТА България – колекторска фирма

АПС БЕТА България – гражданско дело № 20242120106849 по описа на Районен Съд – Бургас, Гражданско отделение, XXXII състав

РЕШЕНИЕ № 354 гр. Бургас, 18.02.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Ч. НОВАКОВА като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело № 20242120106849 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод исковата молба на „АПС БЕТА България“ ЕООД против Х. Г. Д., с която са предявени три установителни иска по чл.422 от ГПК. В законоустановения срок по делото постъпва отговор от ответника, с който се оспорват исковете. В съдебно заседание процесуален представител на ищцовото дружество не се явява. Преди първото по делото съдебно заседание депозира писмено становище, с което моли съда да уважи исковите претенции, като присъди на страната сторените по делото разноски. В съдебно заседание ответникът не се явява и не се представлява. Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: Представен е договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № **** от **** г. със страни „СТИК-КРЕДИТ“ АД, в качеството на кредитор, и Х. Г. Д., в качеството на потребител (за краткост Договора). С чл.1 от Договора кредиторът се е задължил да предостави на потребителя потребителски кредит под формата на паричен заем в размер на 1000 лева (получени от длъжника) при лихвен процент 30,96 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 35,75 %; Общата сума за плащане по Договора е 1084,68 лева. Срокът за погасяване е 5 месеца. Лихвеният процент при просрочени плащания – 10 %. Договорът съдържа и погасителен план. В чл. 2 е посочено, че неразделна част от Договора са Приложение 1 – заявление за 1 кредит, Приложение 2 – Погасителен план и Общи условия на договора за потребителски кредит предоставен от разстояние (за краткост ОУ). На последната страница от Договора се съдържа изявление, че Договорът и приложенията към него са предоставени на потребителя в електронна форма в създадения от него профил в уебсайта на кредитора на адрес https://stikcredit.bg/. Според чл.17 от Договора потребителят се задължава в срок до три дни от сключване на Договора да предостави обезпечение – поръчител или банкова гаранция по начина и реда и отговарящо на условията на раздел VI Обезпечения от ОУ. При неизпълнение на това задължение заемателят дължи на заемодателя неустойка по чл. 45 в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като потребителят ще заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска. В погасителния план е посочено, че общо дължимата сума по кредита /главница + лихва + неустойка/ е в размер на 1501,83 лева, т.е. размерът на неустойката за срока на договора възлиза на 417,15 лева. Сключването на договора за кредит е предмет на раздел VIII от ОУ „Сключване на договор за кредит. Предоставяне и погасяване на кредита“. В чл.32 е предвидено, че проектът на договора за кредит се предоставя на потребителя на хартиен носител. Потребителят трябва да прочете договора и ако го приеме, трябва да го подпише собственоръчно на всяка страница. Едва след подписване на Договора за кредит може да се премине към усвояването на сумата по него. В ОУ не се съдържат клаузи относно сключването на Договора от разстояние, напротив – предвидено е, че заявлението за кредит се подава в офис и се попълва от служител чрез задаване на въпроси от формуляр, изложен в обектите на кредитора. Бланката на СЕФ се предоставя на хартиен носител, след като потребителят избере конкретна сума и срок за връщане на кредита (чл.4 и чл. 9). На **** г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания със страни „Стик кредит“ АД (цедент) и „АПС БЕТА България“ ЕООД (цесионер), по силата на който вземането на цедента по Договора е прехвърлено на цесионера (за краткост Договор 1). Според чл.4.3 от Договор 1 цедентът упълномощава изрично цесионера, който се задължава от името на цедента да изпраща писмени уведомления за сключената цесия до длъжниците. Представено е и изрично пълномощно с нотариално удостоверени подписи от същата дата. По делото е представено като приложение към исковата молба уведомление за цесия, което изхожда от ищцовото дружество, адресирано до длъжника ответник, съдържащо информация за цесията и което е получено лично от Д., заедно с книжата по делото, на 28.10.2024 г. На 19.08.2024 г. е входирано в БРС заявление от ищеца за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу Д., по което е образувано ч. гр. дело № 5676/2024 г. по описа на съда. На 20.08.2024 г. съдът издава заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 2865, с която разпорежда длъжникът (ответницата в настоящото дело) да заплати на дружеството следните суми: 486,50 лева – главница, представляваща задължение по Договора, 19,27 лв. – договорна лихва за периода от **** г. до **** г., 137,11 лв. – лихва за забава за периода от **** г. до 05.08.2024 г., ведно 2 със законната лихва върху главницата, считано от 19.08.2024 г. до изплащане на вземането. Заявлението на дружеството е отхвърлено за вземане в размер на 698,71 лева – неустойка, претендирана поради непредоставяне на обезпечение. Тъй като длъжникът е подал възражение против заповедта за изпълнение, на основание чл.415 от ГПК на заявителя е указано да предяви установителен иск. Според заключението на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза, по Договора от длъжника е изплатена сума в размер на 1020,93 лева (на 19.04.2022 г. – 355 лв., на 01.06.2022 г. – 365,93 лв. и на 08.08.2022 г. – 300 лв.), с която са погасени: 65,41 лева възнаградителна лихва; 513,50 лева главница; 4,98 лева наказателна лихва, 30 лева такса посещение; 47,50 лева такса СМС; 40 лева такса уведомително писмо за просрочени задължения и 319,54 лева неустойка. Според експерта, ГПР е правилно изчислен в размер на 35,75% и в него е включен единствено лихвеният процент от 30,96%. Ако неустойката се прибави към ГПР, той би бил 451,4467%, т.е. 45 пъти законната лихва. Ищецът е представил по делото и справка за изпратените от кредитора до длъжника СМС съобщения по Договора /л. 31/, видно от която „Стик кредит“ АД е потвърдил получаването на горните плащания, установени от вещото лице, по размер и дата. Налице е потвърждение и за още една платена сума на 16.06.2022 г. в размер на 311,19 лева, която липсва в заключението на експерта. В съдебно заседание вещото лице пояснява, че е работило единствено по предоставена му от „Стик кредит“ АД извадка, и тъй като горната справка е представена по делото от ищеца, съдът счита за доказано, че по Договора длъжникът е изплатил сума в общ размер на 1332,12 лева. По доказателствата: Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по съдебноикономическата експертиза. При така установените факти съдът намира от правна страна следното: Ищецът предявява в условията на обективно кумулативно съединяване три установителни иска с правно основание чл.422, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.9 от ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД. По уведомяването на ответника за цесията: Ответницата е уведомена за цесията в хода на настоящото производство, като мотивите за това са следните: Видно от съдържанието на уведомлението за цесия (л.47 от исковото производство), то изхожда от ищеца, т.е. от „новия“ кредитор. Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне, съгласно чл. 9 ЗЗД, предишният кредитор (цедентът) да упълномощи новия кредитор (цесионера) да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД – в този смисъл Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. Както се 3 установи, с договора за цесия и с изрично пълномощно, които са приложени към исковата молба и връчени на ответницата, цедентът упълномощава цесионера да изпрати писмено съобщение до длъжника за цесията. Ето защо, следва да се зачете действието на цесията спрямо длъжника – ответницата, считано от 28.10.2024 г., когато тя е получила книжата по делото. По съществото на спора: Ищецът основава вземанията си на договор за кредит, като се твърди, че той е сключен по реда на ЗПФУР. Ответницата твърди в отговора на исковата молба, че Договорът не е подписан. С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът указа на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че е сключен договор за кредит с ответника, който е подписан от Д. или с електронен подпис, или саморъчно, тъй като представените с исковата молба преписи от договора за кредит не съдържат подпис на страните. Ако се касае за електронен подпис или усъвършенстван електронен подпис, положен от ответника, ищецът следва да докаже, че сключването на договора по този начин е уговорено между страните. Преди първото по делото съдебно заседание ищецът депозира писмено становище, с което заявява, че договорът за кредит е сключен като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, поради което не е налице саморъчен или електронно подписан от кредитополучателя договор за заем. Според чл.10, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В становище от 03.12.2024 г. дружеството твърди, че не е налице саморъчно или електронно подписан от кредитополучателя договор за заем. Последният е сключен като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, т.е. касае се за електронен документ. Според разпоредбата на чл.184, ал.1 от ГПК електронният документ може да бъде представен възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната. Следователно не съществува пречка за ищеца да представи Договора на хартиен носител, което той е сторил. Според Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Ето защо, за да прецени дали исковете са основателни, съдът следва да установи, че вземанията произтичат от действителен договор за кредит. Доколкото ЗПК (чл.5, ал.9) урежда предоставяне на потребителски кредит от разстояние, а Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) има за цел да осигури защитата на потребителите при предоставяне на 4 финансови услуги от разстояние (чл.2 от същия), то следва да се приеме, че ЗПК е приложим в случая. Ако Договорът не е подписан от потребителя, той би бил недействителен – аргумент от чл.22 от ЗПК. Видно е от представения от дружеството Договор, че той не съдържа саморъчен подпис на госпожа Д., нито нейн квалифициран електронен подпис. Договарянето между кредитор и длъжник се е осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние. Според чл.18, ал.2 от ЗПФУР за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за електронните изявления – Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.) – т. е. електронен документ е всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 – т. е. електронен подпис означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. В разпоредбата на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ изрично е регламентирано, че правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните, т. е. законодателят допуска по съгласие на страните на обикновения електронен подпис да бъде придадена стойността на саморъчен такъв. От Договора не се установява страните да са постигнали подобно съгласие помежду си, поради което не може да се приеме, че кредитополучателят е изявила воля за сключване на договора. Приложените от кредитора ОУ не съдържат процедура за сключване на договор за кредит от разстояние, макар да носят такова наименование, като според същите страните са уговорили Договорът да бъде сключен на хартиен носител и саморъчно подписан на всяка страница, което условие не е изпълнено. Ето защо Договорът е недействителен поради липса на съгласие. Предвид изложеното и на основание чл.23 от ЗПК длъжникът връща само чистата стойност на кредита, която в случая е 1000 лева. Установи се обаче, че Д. е заплатила по Договора поголяма сума от 1000 лева, поради което исковете се явяват неоснователни, защото дружеството няма вземания срещу ответника. По въпроса за разноските: При този изход на делото право на разноски има само ответницата, която е поискала присъждането им. По делото са представени доказателства за платено от нея адвокатско възнаграждение в размер на 580 лева и за платен депозит за възнаграждение на вещо лице по назначената съдебно-икономическа експертиза в размер на 300 лева. С оглед изцяло отхвърлените претенции, ищцовото дружество следва да заплати на Д. разноски в настоящото производство в размер на 880 лева. Мотивиран от горното Бургаският районен съд РЕШИ: ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС БЕТА България“ ЕООД, ЕИК – 203374133, искове за приемане за установено, че Х. Г. Д., ЕГН – **********, дължи на дружеството следните суми по договор за потребителски кредит № ****/**** г.: 486,50 лева (четиристотин осемдесет и шест лева и петдесет стотинки) главница; 19,27 лева (деветнадесет лева и двадесет и седем стотинки), договорна възнаградителна лихва за периода от **** г. до **** г.; 137,11 лева (сто тридесет и седем лева и единадесет стотинки), законна лихва за забава за периода от **** г. до 05.08.2024 г., ведно със законната лихва от 19.08.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр. дело № 5676/2024 г. по описа на БРС. ОСЪЖДА „АПС БЕТА България“ ЕООД, ЕИК – 203374133, да заплати на Х. Г. Д., ЕГН – **********, сумата от 880 лева (осемстотин и осемдесет лева), представляваща разноски в настоящото производство. Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

АПС Бета България – гражданско дело № 20243630103173 по описа на Районен Съд – Шумен, VI-ти състав

РЕШЕНИЕ № 633 гр. Шумен, 04.08.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, VI-И СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател: Мирослав Цв. Марков при участието на секретаря Ана В. Пушевска като разгледа докладваното от Мирослав Цв. Марков Гражданско дело № 20243630103173 по описа за 2024 година В производството по настоящото дело са предявени първоначално обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК и чл.86 от ЗЗД, предявени о т АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: 203374133, със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. “България” № 81 В, представлявано от управителите Петр Валента и Христо Маринов, чрез юрк. Б.Х. – пълномощник на управителите против П. П. В., ЕГН **********, адрес: гр. Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22, с които се иска да бъде прието за установено, че ответникът има парично задължение към ищеца в общ размер на 2299,56 лева, от които: 1000,00 лева – главница; 334,88 лева – договорна възнаградителна лихва върху главницата за периода от 04.09.2019 г. до 04.03.2021 г.; 295,93 лева – законна лихва за забава върху главница за периода от 04.03.2021 г. до 03.12.2024 г.; 668,75 лв. – такси, съгласно тарифа по Договор за потребителски кредит № 354701/04.09.2019 г. между „Сити кеш“ ООД и длъжника, прехвърлен на заявителя с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г., както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 14.08.2024 г. до окончателно изплащане на вземанията. В исковата молба се сочи, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. С оглед разпоредбата на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК на кредитора е указано да предяви иск за установяване на вземането си, което е направено в законния срок. С издадената заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, длъжникът П. П. В., ЕГН **********, адрес: гр. Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22 е осъдена да плати на кредитора АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: 203374133, със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. “България” № 81 В, представлявано от 1 управителите Петр Валента и Христо Маринов, чрез юрк. Б.Х. – пълномощник на управителите по Договор за потребителски кредит № 354701/04.09.2019 г. между „Сити кеш“ ООД и длъжника, прехвърлен на заявителя с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г., сумата 1000.00 (хиляда) лева – главница; сумата 668.65 (шестстотин шестдесет и осем лева и шестдесет и пет стотинки) лева – такси съгласно Тарифа на кредитора; сумата 334.88 (триста тридесет и четири лева и осемдесет и осем стотинки) лева – договорна лихва за периода от 04.09.2019 г. до 04.03.2021 г.; сумата 295.93 (двеста деветдесет и пет лева и деветдесет и три стотинки) лева – мораторна лихва за периода от 04.03.2021 г. до 02.08.2024 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 14.08.2024 г. до окончателно плащане, както и сумата 45.99 лв. (четиридесет и пет лева и деветдесет и девет стотинки) лв. – държавна такса и 50.00 (петдесет) лв. – юрисконсултско възнаграждение. Ищецът моли съда да приеме за установено по отношение на ответника съществуването на посочените вземания по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, постановена по ч.гр.д.№ 2124/2024 г. по описа на РС-Шумен. Претендират се разходите в заповедното и исково производство. Ответникът, чрез процесуален представител депозира писмен отговор в законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК, в който взема становище, че предявените претенции са недопустими, неоснователни и недоказани. В открито съдебно заседание ищецът депозира писмено становище с което моли исковете да бъдат уважени. Претендира присъждане на разноски. Ответникът, чрез процесуален представител представя писмено становище, като заявява, че поддържа отговора на исковата молба. Посочва, че по същество на спора предявените претенции са неоснователни и недоказани. Моли съдът да се произнесе по неравноправност на клаузи. Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Ответникът сключил Договор за потребителски кредит № 354701/04.09.2019 г., с който „Сити кеш“ ООД, като заемодател отпуснал заем за 18 месеца в размер на 1000 лв., при договорен лихвен процент – 40.05 % и годишен процент на разходите /ГПР/ – 48.05 %, или обща сума за плащане в размер на 1401,64 лева, което не оспорва от страните. При непредставяне на обезпечение, отговарящо на изискванията по чл.6.2 от договора, се начислява неустойка в размер на 2018,36 лева. Не е спорен и въпроса, че с клаузите на договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят наред с главницата, следва да заплаща на ответното дружество и неустойка, в случай, че не осигури обезпечение в тридневен срок. Ответникът твърди, че уговорката за неустойка е нищожна като развива подробни съображения, които съдът по същество приема за основателни. Предвид чл.143, ал.1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на 2 изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца, или доставчика и потребителя. В този смисъл, съдът намира, че уговорката за неустойка се явява неравноправна клауза. Предпоставките за определяне на клаузата като неравноправна са: да не е индивидуално уговорена, т.е. да е предварително изготвена от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й (чл.146, ал.2 от ЗЗП); клаузата да е уговорена във вреда на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност; уговорката да води до значително неравновесие между правата и задължението на търговеца и потребителя, т.е. да е налице съществено радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалетност. В разглеждания случай е уговорена неустойка за непредставяне на обезпечение. Според чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, неравноправна е клаузата, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката конкретно е парична сума, която длъжникът се задължава да плати на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична неустоечна клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението. Неустойката е винаги проявление на принципа на автономия на волята. Автономията на волята означава предвидена от законодателя възможност на страните свободно да определят съдържанието на договора, в това число и на неустойката, като се съобразяват с повелителните разпоредби на закона и добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието със закона. Добрите нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им, при риск за присъждане на неустойка, съдът следи служебно. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от 3 неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В случая уговорената неустойка е повече от 100% от размера на главницата, затова съдът намира, че тази уговорка противоречи на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от два пъти от заетата сума. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала печалба за заемодателя, която би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1, във вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие. Съдът счита, че нищожността на горепосочената клауза от процесния договор, води до недействителност и на самата сделка сключена между страните. Изхождайки от предмета на Договор за потребителски кредит и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. За да се приеме, че процесния договор е изцяло нищожен, поради противоречие със закона, следва да се имат предвид чл. 22 от ЗПК, където императивно е посочено, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски 4 кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с недействителност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК. Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В § 1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за „Обща сума, дължима от потребителя“ и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. В договора като обща сума, която следва да бъде върната е посочена сумата 1401,64 лева, в която е включена главницата и договорната лихва, при фиксиран годишен лихвен процент – 40.05%, за 18 месеца. Посочено е, че ГПР е 48.05%, но не е ясно същия от какво се формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В Договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 от ЗПК). В общата сума не е включено допълнителното плащане за неустойка. Сумата за неустойка следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Предвид посоченото, съдът намира, че при сключването на процесния договор и чрез предвиждане на неустойката, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожната клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Поради това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя 5 недействителността на целия договор. В допълнение към горното и във връзка с чл.235, ал.3 от ГПК, следва да се посочи peшeниe нa CEC пo дeлo 337/23, oбявeнo нa 13 мapт 2025 гoдинa. Съдът е приел, че ĸoгaтo пoтpeбитeлят e зaдължeн дa cĸлючи дoпълнитeлeн дoгoвop зa пopъчитeлcтвo cpeщy зaплaщaнe, зa дa пoлyчи ĸpeдитa, paзxoдитe пo тoзи дoгoвop cлeдвa дa ce вĸлючaт в изчиcлeниeтo нa гoдишния пpoцeнт нa paзxoдитe (ГΠP) cъглacнo чл. 3, б. ж) и н) oт Диpeĸтивa 2008/48/EO. Kpeдитнитe дoгoвopи тpябвa дa пocoчвaт вcичĸи paзxoди, вĸлючитeлнo тeзи пo тpeти cтpaни, aĸo ca зaдължитeлни. Пpи нapyшeниe нa зaдължeниeтo зa пpaвилнo пocoчвaнe нa ГΠP, нaциoнaлнoтo пpaвo мoжe дa пpeдвиди caнĸция, ĸaтo нaпpимep oбявявaнe нa дoгoвopa зa бeзлиxвeн или ocвoбoждaвaнe oт дoпълнитeлни paзxoди (чл. 23 oт Диpeĸтивa 2008/48/EO), т.е. aнyлиpaнe нa лиxвитe и тaĸcитe. В заключение, съдът намира, че сключения между страните Договор за потребителски кредит, следва да бъде прогласен за нищожен, на основание чл.26, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен, като ответникът дължи само чистата стойност, като не се дължат никакви лихви, включително законна лихва за забава от подаване на исковата молба до окончателното плащане. Нормата на чл. 23 от ЗПК не прави разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви. В този смисъл е и практиката на ВКС – Решение № 129/30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г., I ТО на ВКС, в което е прието, че прилагането на разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД в случая не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в областта на потребителските кредити, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Ето защо, в полза на кредитора не следва да се присъжда на основание чл. 86 от ЗЗД законната лихва върху чистата стойност на главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното плащане. По делото обаче е установено, за което не се спори между страните, че кредиторът е предоставил на ответника сумата от 1000,00 лв. в изпълнение на договора за кредит. Ответникът е внасял на няколко пъти суми по кредита, с обща стойност в размер на 642,00 лева. Поради това, над този размер следва да бъде уважен предявеният иск за главницата, а именно 358,00 лева, а за разликата до пълния предявен размер и за останалите вземания подлежи на отхвърляне. По разноските: Двете страни си направили своевременно искания за разноски. Предвид 6 изхода на спора и разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в тежест на всяка от страните следва да се възложи отговорността за разноски, съобразно уважената и отхвърлената част от исковете, като предвид решението по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът по делата с правно основание чл. 415 от ГПК, респ. 422 от ГПК следва да се произнесе и по дължимостта на разноските и по заповедното производство. Ищецът претендира за разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, общо в размер на 95,99 лева и в исковото производство в общо размер на 150,00 лева. Ответникът е представил списък, с който претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 570,00 лева. От страните не са направени възражения за прекомерност на посочените възнаграждения. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, направеното от ищеца искане, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски предвид уважената част от исковата претенция, с оглед представените доказателства за извършени деловодни разноски, в размер на 18,00 лева за исковото производство. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът следва да заплати на ответника, сума в размер на 501,60 лева, представляваща направени по настоящото дело разноски съразмерно отхвърлената част на иска направени за адвокатско възнаграждение. Водим от горното, съдът

РЕШИ: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо П. П. В., ЕГН **********, адрес: гр. Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22, че ДЪЛЖИ на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133 със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. “България” № 81 В, представлявано от управителите Петр Валента и Христо Маринов, сумата от 358,00 /триста петдесет и осем/ лева, представляваща дължима част от главница, която е в размер на 1000,00 лева по Договор за потребителски кредит № 354701/04.09.2019 г. между „Сити кеш“ ООД и ответника, прехвърлен на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г., както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 14.08.2024 г. до окончателно й изплащане, за които по чл. 410 от ГПК е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2124/2024 г. на РС-Шумен. ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133 със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. “България” № 81 В, представлявано от управителите Петр Валента и Христо Маринов, срещу П. П. В., ЕГН **********, адрес: гр. Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22, в останалата част, като неоснователен и недоказан. ОСЪЖДА П. П. В., ЕГН **********, адрес: гр. Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22, ДА ЗАПЛАТИ на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133 със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. “България” № 81 В, представлявано от управителите Петр Валента и Христо Маринов, СУМАТА от 113,99 лв. (сто и тринадесет лева и деветдесет и девет стотинки), представляващи направени от ищеца в заповедното и в исковото производство разноски, съразмерно на уважената част от претенциите. ОСЪЖДА „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК 203374133 П. П. В., ЕГН **********, адрес: гр. Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22, сума в размер на 501,60 лева, представляваща направени по настоящото дело деловодни разноски съразмерно отхвърлената част на иска на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Решението може да бъде обжалвано пред ОС – Шумен в двуседмичен срок от връчването му от страните. След влизане на решението в сила, препис от същото да се приложи ч.гр.д.№2124/24г. по описа на РС-Шумен.